Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Времето на дъжда
ПЪРВА ГЛАВА
Като притвори внимателно вратата, Ирма излезе — слаба, дългокрака, с голяма уста и ярки като на майка си устни, разтегнати във вежлива усмивка, която й придаваше вид на възрастна — и Виктор веднага се залови да пали цигара. Та тя далеч не е дете, мислеше си стъписан. Децата не говорят така. Не се държа грубо, а направо жестоко, и дори не жестоко, а просто й беше все едно. Сякаш трябваше да ни доказва някаква теорема — пресметна и анализира всичко, делово ни съобщи резултата и съвсем спокойно си тръгна с потрепващи плитки. Виктор превъзмогна смущението си и погледна към Лола. На лицето й бяха избили червени петна и ярките й устни трепереха, сякаш всеки момент щеше да заплаче, но естествено и през ум не й минаваше да плаче. Лола беше вбесена.
— Виждаш ли? — попита тя на висок глас. — Момиченце, а? Сополанка… Глупости! Нищо свято няма за нея, една дума да обели — ще ме оскърби, сякаш не съм й майка, а парцал, в който може да си трие краката. Срам ме е от съседите! Мръсница, простачка…
Да, помисли си Виктор, и аз живях с тази жена, разхождах се с нея в планината, четях й Бодлер и примирах, когато се докосвах до нея, и помнех на какво ухаеше… май дори веднъж се бих заради нея. И досега не мога да проумея за какво си е мислила, докато й четях Бодлер? Не, направо е невероятно, че успях да избягам от нея. И умът ми не го побира, как ме изтърва? Сигурно и аз не съм бил цвете за мирисане. То и сега навярно животът с мене не е за облажаване, но тогава пиех още повече и отгоре на всичко се мислех за голям поет.
— На тебе, разбира се, умът ти е другаде — говореше Лола. — Животът в столицата не е като при нас, там е пълно с разни балерини и артистки… Всичко знам. Не си въобразявай, че ние тука нищо не знаем. И за купищата пари, които получаваш, и за любовниците ти, и за безкрайните скандали… Всичко това, ако искаш да знаеш, изобщо не ме интересува, не ти пречех да живееш, както си искаш…
Общо взето, погубва я това, че твърде много говори. Преди да се омъжи, беше кротка, мълчалива и тайнствена. Има такива млади момичета, които още по рождение знаят как да се държат. Лола знаеше. Всъщност тя и сега не е лоша, когато седи с изложени на показ колене… или когато изведнъж вдигне ръце на тила си и се протегне. На някой провинциален адвокат това би трябвало да прави силно впечатление… Виктор си представи приятна вечер: тази масичка е преместена ей до онзи диван, шампанското шуми, разлято във високи чаши, кутията с шоколадови бонбони е превързана с панделка, а самият адвокат е колосан отгоре до долу и с папийонка. Всичко е подредено както трябва и изведнъж влиза Ирма… Направо кошмар, помисли си Виктор. Колко е нещастна, горката…
— Ти трябва да разбереш, че работата не е в парите — продължаваше Лола. — Сега нещата не могат да се оправят само с пари. — Вече беше се успокоила и червените петна бяха изчезнали. — Знам, че по своему си честен човек. Ти си безразсъден и разпуснат, но не си злобен. Винаги си ни помагал и в това отношение нямам никакви претенции към тебе. Но сега имам нужда от друга помощ… Не мога да кажа, че съм щастлива, но и нещастна не можа да ме направиш. Ти си имаш свой живот, а аз — свой. Между другото, годините ми не са чак толкова много, все още не съм за изхвърляне…
Ще се наложи да взема момичето, помисли си Виктор. Явно Лола вече всичко е решила. Ако оставя Ирма тук, в тази къща ще настане същински ад… Добре де, ама какво ще правя с нея? Я си помисли честно, каза си. Ама наистина честно. Трябва честно да решиш, защото това не е шега работа… И той съвсем честно си припомни живота в столицата. Нищо няма да излезе, каза си накрая. Разбира се, може да взема икономка. Значи, ще се наложи да наема постоянна квартира… Но не е там работата: момичето трябва да живее с мен, а не с икономката… Казват, че децата, възпитавани от бащите, са най-добрите деца. После, тя ми харесва, макар да е доста странно момиче. И изобщо — длъжен съм. Като честен човек и като баща. И съм виновен пред нея. Но тук намирисва на литература. И все пак, ако честно се замислиш… Ами, честно казано, страхувам се. Тя ще стои пред мен, разтеглила голямата си уста в усмивка, която я прави толкова възрастна, и какво ще й река тогава? Чети, повече чети, всеки ден чети, няма нужда да се занимаваш с нищо друго, само чети. Та тя това и без мен го знае, а друго нямам какво да й кажа. Ето затова се страхувам … Ама и сега не съм честен докрай. Не ми се иска да я взема, ето там е работата. Свикнах да живея сам и не искам да променям начина си на живот… Ето това е истината, честно казано. Изглежда отвратително като всяка истина. Зная, че мисля цинично, себелюбиво, мръснишки. И честно.
— Защо мълчиш? — попита Лола. — Докога смяташ да мълчиш?
— Не, не. Слушам те — побърза да каже Виктор.
— Че какво слушаш? От половин час чакам да благоволиш да вземеш отношение. В края на краищата тя не е само мое дете…
И спрямо нея ли трябва да бъда честен? — помисли си Виктор. Виж, към нея никак не ми се ще да бъда честен. Тя май си е въобразила, че мога да реша такъв въпрос тутакси, — както си седя — между две цигари.
— Разбери — рече Лола, — та аз не казвам да я вземеш със себе си. Знам, че няма да я вземеш, и — слава богу, че няма да я вземеш, ти не си способен на такова нещо. Но нали имаш връзки, познати, все пак си доста известен човек! Помогни й да се нареди… Та нали у нас има най-различни привилегировани гимназии, пансиони, специални училища. Тя е способно момиче, езиците й вървят, и математиката, и музиката…
— Пансион — каза Виктор. — Да, разбира се… Пансион. Дом за сираци… Не, не, шегувам се. Наистина си заслужава да помисля.
— Какво има толкова да му мислиш? Всеки би се радвал да настани детето си в добър пансион или в специално училище. Жената на нашия директор…
— Виж какво, Лола — прекъсна я Виктор. — Идеята ти е добра и ще се опитам да направя нещо. Но не е толкова лесно, трябва ми време. Разбира се, ще напиша…
— Ще напиша! Все това правиш. Няма нужда да пишеш, а трябва да отидеш там, лично да се помолиш, прага да изтъркаш! Тука и без това по цял ден нищо не правиш! Само пиеш и тичаш подир разни фусти. Нима е толкова трудно да направиш нещо за родната си дъщеря…
По дяволите, помисли си Виктор, иди, че й обяснявай. Отново запали цигара, стана и закрачи из стаята. Навън се беше стъмнило и дъждът продължаваше да се лее — едри, тежки, равномерни капки дъжд, изобилен дъжд, който явно за никъде не бързаше.
— Ах, как ми дотегна! — с неочаквана злоба каза Лола. — Да знаеш само колко си ми дотегнал…
Време е да си тръгвам, помисли си Виктор. Свещеният майчин гняв се надигна. И яростта на зарязаната жена, и всичко останало. Така и така днес нищо няма да й отговоря. И нищо няма да обещавам.
— На теб човек изобщо не може да разчита за каквото и да било — продължаваше тя. — Не ставаш за съпруг, бездарен си и като баща… вижте го, нашумял писател бил! Родната си дъщеря не можа да възпита… Та всеки мъж, хванат от улицата, разбира хората повече от тебе! Какво да правя сега? От тебе няма никаква полза. Аз от кожата си излизам и пак нищо не мога да направя. За нея съм нула, за нея всеки мокрец1 е сто пъти по-важен от мене. Е, нищо, един ден ще си блъскаш главата! Щом ти не я учиш, мокриците ще я научат! И ти ще доживееш един ден да ти плюе в мутрата, като на мене…
— Недей така, Лола — рече Виктор, като се намръщи. — Все пак, знаеш ли, някак си… Вярно е, че съм баща, но пък ти си майка… На тебе все другите са ти виновни…
— Махай се! — каза тя.
— Виж какво — рече Виктор. — Нямам намерение да се карам с тебе. Нито пък смятам слепешката да решавам този въпрос. Ще си помисля. А ти…
Тя вече се беше изправила и направо трепереше, като предварително изпитваше наслада, че ще започне да й натяква, и беше готова с удоволствие да започне шумна разправия.
— А ти — спокойно каза той — се постарай да не нервничиш толкова. Все нещо ще измислим. Ще ти се обадя по телефона.
Той излезе в коридора и надяна наметалото си. Наметалато беше още мокро. Виктор надникна в стаята на Ирма за да се сбогува, но нея я нямаше. Прозорецът беше широко отворен и дъждът плющеше по перваза. На стената беше закачен лозунг, изписан с големи красиви букви: „Моля, прозорецът никога да не се затваря“. Лозунгът беше намачкан, тук-таме съдран и с тъмни петна, сякаш някой много пъти грубо го
