— Като цветя в градина — каза Михаил.
Ще видим кое от двете ще се окаже по-удачно — каза Мефистофел. — Хайде, давай някой от ония твои градски светци и моите весели демони ще го накарат да прокълне Доброто за нула време.
— Не, той трябва да остане светец — възропта Михаил, проявявайки отново неизменната склонност на Доброто да предоставя преимущества на противниковата страна. — Пък и ние имаме нещо далеч по-сложно предвид. Нещо с доста повече размах и величие, така че да може да устои на много места и събития през следващото хилядолетие. Но ще ти разкажа за това по-късно. А засега, запознат ли си с нашия слуга Фауст?
— Разбира се — отвърна Мефистофел, макар че в този миг той направи една типична за Силите на Мрака грешка, преструвайки се, че познава нещо, което всъщност му е непознато. — Предполагам, че имаш предвид Йохан Фауст, известния магьосник и шарлатанин, който живееше в — къде беше — Кьонигсберг ли?
— Дали Фауст е шарлатанин или не, ще видим тепърва — отвърна Михаил. — Но не живее в Кьонигсберг. Ще го намериш в Краков.
— Да, бе, така си и знаех — отвърна Мефистофел. — Нали живееше близо до Ягелонския университет?
— Нищо подобно — отвърна Михаил. — Живее в едно жилище на улица „Казимир“ близо до Флорианската Врата.
— Въртеше ми се на езика — каза Мефистофел — веднага ще му се явя и ще му изложа плана. Но какъв е планът, между впрочем?
— Ето, че пристига и дяволската ти шунка — каза Михаил. — Ще го изложа, докато си хапваш.
ГЛАВА II
Йохан Фауст беше сам у дома си в Краков, онзи град в далечната Полша, където го бе отвел изпълненият му с перипетии път на учен. Служителите в Ягелонския университет го приеха с отворени обятия, понеже Фауст беше значим учен, който знаеше на вода най-важните творби на света — тези на Парацелзий и на Корнелий Агрипа преди него и още преди него — тези на Виргилий — най-великия магьосник от Римско време. Жилището на Фауст беше обикновено — гол дъсчен под, който прислужницата премиташе всяка сутрин, като си мърмореше молитви под сурдинка всеки път, когато влизаше през сводестата врата в дома му, плюеше на дланите си за късмет, защото човек се нуждае от голям късмет, за да почисти добре след такъв нечестив човек като Фауст. Кръстеше се, когато виждаше на пода прясно подновения с тебешир пентаграм, изпълнен със сгърчени еврейски букви и символи, които даже и масоните не разбираха.
Мебелите в стаята си бяха все едни и същи. В един ъгъл стоеше алембикът на Фауст. Въглищата в огнището горяха слабо, но топлеха много; Фауст поддържаше огъня си денонощно и зиме и лете, понеже някога бе пострадал от измръзване, от което така и не се бе възстановил напълно. Имаше прозорец, но тежки кадифени завеси винаги затулваха дневната светлина. Фауст обичаше здрача и очите му бяха привикнали към потрепващата светлина на огъня и жълтия пламък на свещите, които горяха в свещниците, пръснати на десетки места из стаята. Бяха високи свещи от хубав пчелен восък, каквито обикновените хора не можеха да си позволят. Но някои от богатите граждани на Краков снабдяваха Фауст с тези свещи, които бяха по-хубави от всички други, с изключение на онези в катедралата. Бяха ароматизирани с балсам и мирта и с редки цветни аромати, извлечени от прекрасни пролетни цветя. Тяхното ухание отчасти преобладаваше над мириса на живак, злато и други метали, чиито изпарения правеха жилището необитаемо за всеки, освен за алхимик с дългогодишна практика.
Фауст крачеше нагоре-надолу из стаята си, десет крачки в едната посока до стената с портрета на Агрипа и други десет крачки до шкафа с мраморния бюст на Виргилий. Дългата му сива роба на учен се мяткаше около слабите му длъгнести крака, когато вървеше и пламъкът на свещите потрепваше от полъха на всяко негово преминаване. Той си говореше сам, докато вървеше, понеже продължителното общуване с онази вътрешна самота, позната само на учените хора, го бе привикнало към подобен род разговори.
— Учение! Мъдрост! Знание! Музиката на сферите! Знанието за това, което лежи на дъното ма най- далечните морета, увереността да можеш спокойно да кажеш какво яде Великият китайски император за закуска и какво казва императорът на франките на любовницата си, насред тъмата на нощта! Тези мисли са чудесни, без съмнение! Но какво общо имат с мен?
Празноокият бюст на Виргилий сякаш следеше всяка негова стъпка, а на бледите тънки римски устни като че потрепваше едва забележимо изражение на изненада, понеже това изказване на учения доктор не приличаше на никое от онези, изричани от устата му преди.
— Да, разбира се — продължи Фауст — зная всички тези неща и още много други освен тях. — Той се подсмихна иронично. — Разпознавам хармонията на божествените сфери, които е познавал Питагор. В изследванията си съм открил онази опорна точка, от която Архимед твърди, че би могъл да повдигне самата Земя. И също така зная, че лостът е същността на човека, простираща се в безкрайността, а опорната точка е онова езотерично2 познание, чието постигане отнема цял човешки живот. И все пак, какво означава то за мен, това интимно изследване на чудесата, на което посветих безбройни часове труд? Живея ли по-добре от който и да било невеж селски ерген, зажаднял за кърска любов? Вярно е, че съм почитан сред старите хора в градовете и съм известен в средите на тъй наречените мъдреци на тази страна, а и на много други. Кралят на Чехословакия сложи златен венец на главата ми и ме нарече ненадминат сред смъртните. Но от това стихва ли треската ми, когато се събудя в мразовитото утро? И да не би раболепните слуги на Краля на Франция, който сияе, загърнат в пелерината си, украсена с рюш3 от рис и ботуши от мека испанска кожа и с диадемата на Кловис на тясното си чело, да облекчават лошото ми храносмилане, сутрешното изпотяване или отчаянието вечер? Какво съм постигнал всъщност в опитите си да обхвана непрекъснато разширяващата се сфера на познанието? Какво е познанието за мен, какво е властта, когато тялото ми се съсухря с всеки изминал ден, кожата ми се опъва около костите, усещайки твърдта на черепа под петнистата плът, която трябва след време да изтлее?
Отвън се дочу шум, но Фауст отпърво не му обърна внимание, така бе потънал в тъжните си мисли.
— Това преследване на познанието е прекрасно дело. Някога, когато бях млад, преди цели столетия и десетилетия, си мислех, че всичките ми сърдечни копнежи ще бъдат удовлетворени, ако успея да уловя онази божествена същност и дестилация на познанието, известна само на божествените ангели. Но доколко се оказа удовлетворяващо познанието в крайна сметка? Какво ли не бих дал днес за едно добро храносмилане? Седя си тук, изяждам дневната си дажба, защото стомахът ми е в състояние да смели само нея, а целият истински прекрасен свят се суети отвън, запотен и празноглав! За какво ми е това натрупване на знание след знание, натрупване на купища мъдрост, в която се ровя като червей? И това ли е то? Дали не ще е по-добре да сложа край на всичко? С този тънък нож, например?
И като изрече тези думи, Фауст взе в ръце добре наточен бръснач с тънко острие, подарен му от един ученик на великия Николас Фламел, който днес лежеше погребан в Париж, в църквата Сен-Жак ла Бушри. Вдигна го пред мъждукащия пламък на свещите и се загледа в отраженията, които заиграха на-горе-надолу на острието. Докато го обръщаше на-сам-натам, добави:
— И напразно ли бе това, че изучих изкуствата на калцинирането, сублимирането, кондензирането и кристализирането? И каква полза имам днес от това, че разбирам от втечняване и втвърдяване на телата, когато вътрешното ми аз, Фауст хомункулусът, вечно младият ми дух, който обитава тази остаряла плът, е тъжен и объркан, реещ се без цел и посока? Дали не ще е по-добре да се сложи край на всичко с това чудесно острие, като например, да го мушна в коремната си кухина и дръпна, силно нагоре, както съм виждал във виденията си да го правят страшно натруфените азиатци от един далечен източен остров? Той обръщаше бръснача отново и отново, очарован от играта на светлината върху острието, а потрепващите пламъци на свещите като че ли хвърляха неодобрителни отблясъци върху белия лик на Виргилий. И пак се появи този шум, който само леко бе докоснал съзнанието му преди малко: беше звънът на църковни камбани и Фауст със закъснение си спомни, че е Великден.
И внезапно, почти тъй бързо както бе дошло, лошото му настроение започна да се изпарява. Той отиде до прозореца и дръпна завесите.
