извара от сладки коренчета, че гърлото ми съвсем пресъхна.
Калиш изпълни молбата му. Разказът на Мастилницата го увлече, но той не беше забравил, че на плещите му тежи както отговорността за съдбата на невинните девици, така и за срамежливата усмивка на прекрасната Фоли. А и неплатеният телефон не му даваше мира. Пък и така се надяваше да разбере повече за тази толкова неочаквана страна. Не че много от брътвежа на Мастилницата му стана ясно, но почувствува, че едва ли щеше да се намери някой, по-информиран от сегашния му събеседник.
— А знаеш ли истории за змейове?
— Змейовете сега не са на мода. Вместо това ще ти разкажа за Снежанка и седемте джуджета. Ама не това, което си мисллиш. Всеки ще ти каже, че е нимфоманка. Само този глупак, принцът, които я взе за жена не знаел. Така че тя цели две години му изневерява със седемте джуджета. Същите, които сега са мнозинство в парламента.
Тук Калиш отново се опита тактично да насочи разговора в друго русло.
— Мене повече ме интересуват змейовете.
— Нали ти казах, че това са демоде истории. Виж какво станало по-нататък…
— Нищо че са демоде. Мене все пак повече ме интересуват змейовете. — Този път по-грубо настоя Калиш.
— Ама ние ще се прекъсваме ли, или ще се изслушваме! Никога не започвам нова история преди да завърша старата. — Отсече Мастилницата и се накани да си тръгне.
— Чакай, чакай. — Отстъпи Калиш. — Съдържателю, още по една. А ти свършвай по-бързо със Снежанка. Искам да знам къде мога да намеря Змея.
— И до там ще стигнем. Та Снежанка изневерявала на принца с парламентарната група на мнозинството. Със седемте джуджета, де. Мъжът й като научил, създал фондация „И аз съм човек“ на всички принцове — рогоносци. Защото приказките не свършват с „яли, пили и се веселили цели три дни и три нощи“. Те половината принцове са на пенсионна възраст, плешиви пък и с коремчета. А и принцесите са едни, да не ти разправям.
— Добре, — въздъхна облекчено Калиш. — Кажи сега къде да намеря Змея.
— Змея, та Змея! Дано да те изяде! Иди в градската баня — там има един. Ох, какви времена настанаха, не те оставят една хубава случка да им разкажеш! Все бързат, бързат. — Последните думи настигнаха юнака вече на прага.
Отвън, докато премигваше под лъчите на яркото слънце, той се сети, че е забравил да попита къде се намира тази баня, но не му се щеше да се връща, рискувайки да изслуша още нещо. Огледа се — отсреща се задаваше странно същество с глава на човек, тяло на кон и вериги на трактор. Калиш се взря по- внимартелно в него, но реши да го подмине. Обаче съществото само го спря.
— Струва ми се, че искате да ме попитате за нещо, господине.
— Не-е. Всъщност искам. Къде се намира градската баня?
— Отивам в същата посока. Можете да ме възседнете.
Седлото беше неудобно, ръбесто. Убиваше, но юнакът стоически издържа.
На входа Калиш беше посрещнат от мърляв субект с разчорлена коса, тридневна брада и мътен поглед. На ревера на лекьосаната му престилка се мъдреше емблемата на Юначеството. Вонеше на долнопробна ракия.
Сбръчвайки нос, Калиш нервно поглади дръжката на меча си.
— Къде тук е Змеят?
— А-а-а, значи ти си новичкият! — Опита се да се усмихне приветливо субектът. — Дакс, юнак- философ.
Калиш си спомни нещо от думите на стареца, който далеч от тук провеждаше конкурса, но реши първо да свърши работата и едва после да задоволява любопитството си.
— Къде е Змеят?
— Влез, седни да го почакаш. Той отиде да купи вино.
— Защо вино? Той девиците с вино ли ги обича?
— Какви девици, бе, той няма един зъб. Хайде, не се опъвай, ами влизай да ми разкажеш какво прави Езерото.
— Няма никакво езеро. Предния Змей го намерих на плажа, но излезе недоносче. Той беше по ябълките. А този кога ще се върне? И какво правиш ти заедно с него? — Калиш беше възмутен до дъното на юнашката си душа.
— Пия, какво друго да правя. Сигурно те е посрещнал онзи глупак Езерото и те е полял с куп празни приказки за мене. Аз напуснах Юначеството, защото там всички до един са самодоволни кретени, мазни подлизурковци на Администрацията и си носят смирено чехъла на шията. До такава степен са свикнали с голфа, билярда, съботната партия бридж и следобедния чай, че не са в състояние да извършат и половин добро дело. Избягах от тях и сега съм свободен дисидент. Като волна птичка пия с когото си пожелая. Скандализирам Езерото винаги, щом го срещна да се перчи с откритата си лимузина. Мисля.
Не приличаше на просто самохвалство. Калиш си спомни за телефона и за цялата галимация около предстоящото плащане на сметката.
— Защо на Гатун му викаш Езерото?
— То е очевидно, — заобяснява веднага Дакс — защото мозъкът му е плосък като езерна повърхност. Тъй както ни познаваш и двамата, как си мислиш, кой от нас може да бъде родоначалник на новото философско направление: „Мяо или за котката и анизотропния покрив“. Всичко е много просто, но трябва да се съсредоточиш — представи си, че имаш един покрив, по които котките могат да се движат само в едната посока…
В това време нахълта триглав змей със столитрово буре под мишница и изрева с цялата мощ на всичките си гърла:
— Виното пристигна! К’во пра’и тоя тука, бе?
— Новичкият добър юнак е дошъл да ни посети.
— Ня’а страшно, и за него ша има пиячка.
Калиш започна да се убеждава, че и този път е попаднал на Змей, който работи в друг ресор. С Дакс си струваше да се поприказва, но друг път. Девиците, Фоли и телефона не искаха да чакат. Все пак от чисто любопитство се поинтересува:
— А ти с какво си изкарваш прехраната?
— Глей сеа. — С треперещи ръце Змеят остави бъчвата на земята и се зае да обяснява. — Взимвам една лютива чушка от тоа наниз, хапвам я, пийвам вино — той демонстрира — и като духна срещу котелката, прая топла вода. Чат ли си?
— Разбрах. Дакс, кажи ми къде да намеря Змея! Помогни ми, нали и ти някога си бил добър юнак!
— Че аз и сега съм добър юнак и затова ще ти кажа — Змеят е в тебе! — Калиш замръзна на мястото си. — Змеят е в мен, Змеят е в Змея, Змеят е във всеки от нас!
След такива думи на човек не му остава нищо друго, освен да си тръгне. И да попадне право в лапите на благотворителните организации. Пред носа на Калиш се изпречиха касички и пистолетни дула. Той понечи да извади меча си от ножницата, но някой навря в ръката му разноцветна диплянка, на която пишеше: "Фондация „Четиридесетте разбойника“. Добре поставен командирски глас заповяда:
— Рота-а-а, равнис! Мирно! Аз Оловен войник ли съм или лукова глава! Стр-р-рой се повзводно!
Четиридесет брадати мъжаги с неохота се подредиха в две криви редици. Оловният войник излезе напред. Носеше извадена шпага и кутия за шапки с процеп в средата.
— Направете вашите волни пожертвувания за спасяването на Хищникът-компютър!
Калиш се отпусна. Все пак имаше и други хора, които правят добро в тази необичайна страна. Май не трябваше така сляпо да се вярва на Дакс. Обеща си занапред да бъде по-недоверчив.
— Какво се е случило с него? — попита юнакът и бръкна за кесията си. Вътре жално подрънкваха няколко срабърника. Разбойниците от задната редица започнаха възторжено да го поздравяват и да салютират с изстрели във въздуха.
— Ура, дава! Дава!
Като видя неподправената им радост, Калиш не се стърпя и пусна в кутията три сребърника.
— Благодаря Ви, господине — каза Оловният войник и поведе хората си.
