превърнал на хубавица, подобна на самата месечина. Тя извадила някакви пръчици, сложила ги на каменната плоча, разринала пръстта от гроба, вдигнала оттам един мъртъв млад човек, прекарала по него пръчиците и той оживял.
А Палечко все стоял в сянката и наблюдавал.
Слънцето се наклонило към залез. Девойката пак прекарала пръчиците по младия човек и той пак станал мъртвец. Заровила го отново, подравнила гроба, както по-рано, превърнала се на гълъбица, подхвръкнала и отлетяла.
Палечко се втрещил: „Ако разкажа за това чудо, кой ще ми повярва?… Ще се скрия и ще остана тук през нощта — решил той. — Гълъбицата може да долети тук и утре.“
Отишъл до мястото, където девойката сложила пръчиците, и си изкопал скривалище, — а много ли е нужно за такъв Палечко!
Изгряло слънцето, гълъбицата пак долетяла и се превърнала на девойка. Сложила пръчиците си на каменната плоча. Палечко ги грабнал и бързо се скрил.
Девойката се уплашила, отново се превърнала на гълъбица, подхвръкнала и отлетяла. А покойника оставила незаровен. Палечко прекарал пръчиците по него и той оживял. Прекарал втори път пръчиците, младият човек пак станал мъртвец и Палечко го заровил.
Напуснал гробищата и тръгнал напред. Стигнал до едно голямо село. Хора много, а всички мълчали, не разговаряли един с друг. На края на селото живеела една баячка и господ завел Палечко право при нея. Останал тук на гости и попитал баячката:
— Какво е това чудо: селото голямо, хора много, пък дори петли не се чуват да пеят?
Баячката отговорила:
— Умря синът на княза и князът го жалее. Никой не смее да произнесе излишен звук.
— Ами ако върна сина му към живот, с какво може да ме възнагради князът?
— Ще бъде много хубаво! — казала бабичката.
— Щом е тъй, иди да го попиташ.
Баячката се явила в дома на княза, застанала пред съветника и му рекла:
— Имам един гост и той казва: „С какво може да ме възнагради князът, ако върна сина му към живот?“
Съветникът доложил на княза. И князът заповядал на приближените си:
— Идете й счупете ребрата! Моята скръб тече с кървави сълзи от очите ми, а тя какви ги дрънка!
Отишли при баячката и така я набили, че едвам се измъкнала. Пребита и осакатена, тя се върнала в къщи при госта си и му казала:
— Заради теб ме пребиха! Господ да не ти прости!
— Хайде да идем двама! — казал Палечко.
Явили се в дома на княза и помолили приближените да му доложат, че е дошъл човекът, който може да върне сина му към живот. Князът излязъл при Палечко и закрещял:
— Какви шеги си намислил да си правиш?!
— Крещенето не помага — отвърнал той. — По-добре кажи с какво ще ме възнаградиш, ако съживя сина ти?
Князът рекъл:
— Да вървим на гробищата, съживи го!
Вестта, че Палечко смята да възкреси сина на княза, бързо се разнесла наоколо. Хората нахлули на тълпи в гробищата. Извадили покойника от гроба, сложили го на земята. Палечко се приближил до него, прекарал пръчиците и синът на княза оживял. С песни се върнали обратно в княжеския дом. Князът отстъпил княжеството си на Палечко, но той не приел:
— Продължавам пътешествието си.
— Ти си княз тук, къде ще вървиш? — рекъл князът.
Ала Палечко отказал да остане и поел на път. Вървял и вървял и стигнал в още едно село. Господ пак го завел в къщата на една баячка. Близо до покрайнините на селото течала река, пълноводна като море; на другия бряг пасели като добитък съвършено голи хора.
— Какви са тези хора? — попитал той баячката.
Баячката отговорила:
— Князът ги прехвърли на оня бряг за пролетния празник, но когато ги връщаше обратно, всеки път нещо преобръщаше лодката и хората загиваха. Тези, които виждаш сега, се уплашиха да се прехвърлят с лодка и останаха там. Износиха си дрехите и обувките, сега нямат нито храна, нито облекло, и голи пасат трева.
— Ами ако аз ги прехвърля на отсамния бряг, с какво ще ме възнагради князът?
Баячката го завела при княза и Палечко му казал:
— С какво ще ме възнаградиш, ако прехвърля хората ти на отсамния бряг?
— Ако ги прехвърлиш — казал князът, — ще ти отстъпя княжеството си.
Палечко поискал да му направят такава лодка, в която да се съберат всички останали на другия бряг хора. Приготвили такава лодка, той седнал в нея и я подкарал към другия бряг. Настанил всички хора в нея и я подкарал назад. Сред реката някой хванал лодката, но не от тази страна, където седял Палечко, а от другата, и искал да я преобърне. Но Палечко скочил към другата страна и лодката се оправила. След това бързо бръкнал във водата и измъкнал една обувка.
Така благополучно прехвърлил хората и станал най-скъпият човек на княза.
Ала Палечко и на него казал, че трябва да върви по-нататък, на далечно пътешествие.
— Къде потегляш? — рекъл му князът. — Нали ще бъдеш княз на тези хора. Какво не ти стига, какво още искаш?
Но Палечко се запътил напред.
Попаднал в една пустинна степ. Огледал се и видял, че сред степта стърчи кула, висока до небето. Стигнал до кулата, обиколил я, но вход нямало; учудил се и си рекъл:
— Да завия обратно, но кой ще ми повярва, ако разкажа, че има кула с такава необикновена височина и че не съм успял да вляза в нея?
Мислил, мислил и измислил: „Ще намажа ръцете си със смола и пясък и ще се опитам да се покатеря на кулата“.
Така и сторил. Изкачил се на върха на кулата, погледнал навътре и видял една вита стълба. Слязъл по стълбата в кулата и отпреде му се изпречила една врата. „Да отворя вратата — помислил Палечко, — ама току-виж се натъкна на някоя беда. Нали някой все трябва да живее тук. Но ако не я отворя, кой ще ми повярва, когато разказвам?“
Най-после се решил да отвори вратата. Отворил я и попаднал в голяма зала; подът й бил от зелено стъкло, стените — от седеф, таванът блестял като зорницата. В нея имало три кревата, три маси пред креватите, и трите маси пълни с ядене и пиене, до всеки креват — мивка и сапун.
„Да похапна от тези ястия — помислил си пак Палечко, — ама да не ми се случи нещо?“ На края решил да опита ястията. Хапнал от всяко блюдо на всяка маса и си казал:
— Трябва да науча какви хора живеят в тази зала!
Отишъл до най-отдалечения креват и се скрил зад него — много ли му трябва на Палечко, за да се скрие така, че да не се вижда?
Ослушал се: през вратата влязла девойка с такава хубост, че залата станала още по-красива. Умила се, похапнала, след това легнала на кревата си.
Подир малко дошла втора девойка и от хубостта й залата станала още по-красива. И тя се умила, похапнала, а след това легнала на кревата си.
Палечко продължил да наблюдава. Явила се трета девойка — те били три сестри — и ето че прекрасната зала и първите две хубави девойки станали още по-красиви от хубостта на най-малката сестра.
И тя се умила, похапнала и обидено казала на сестрите си:
— Вие се връщате по-рано от мен, нима са ви малко вашите ястия? Защо посягате и на моята храна?
Тогава средната сестра казала:
