— И до моето ядене някой се е докосвал.
— И до моето — казала най-голямата сестра.
Но кой е виновен, не знаели, нали в кулата нямало вход за външни хора. След известно време най- голямата сестра казала:
— Има ли някъде по-нещастни сестри от нас? По цял ден не се виждаме една друга, а когато вечер се приберем в къщи, мълчим, не разговаряме.
— Ти си ни кака — отвърнали по-малките сестри, — разговаряй с нас и ние ще разговаряме с теб.
— Къде ходите по цели дни? — попитала тя.
— Кажи първо ти къде ходиш, тогава ще ти кажем и ние.
Най-голямата сестра им разказала къде ходи:
— До дома на седмината великани имаше един сребърен коневръз — рекла тя, — аз го измъкнах и го забих в степта. Великаните идваха да го издърпат и вземат обратно, ала аз го държах отдолу. Някой път се мъчеха по цели дни, изнемогваха, а пък аз си умирах от смях; нито веднъж не им дадох да го издърпат. Веднъж дойдоха седмината и се опитаха да издърпат коневръза, но аз го удържах. А на края някакъв дребосък го дръпна и го изтегли. Уплаших се от гласа му, дори златният ми пръстен изчезна някъде. Успях само да видя, че е мъничък, но така и не научих кой е. Поне още веднъж да го видя!
Втората сестра казала:
— Синът на един княз умря и го погребаха. Аз долитах там, откопавах го, съживявах го и по цял ден прекарвах с него в игри и удоволствия. Вечер го умъртвявах и пак го погребвах. Така се забавлявах с него. Но веднъж сложих пръчиците си на каменната плоча и някой се хвърли върху тях и ги отнесе. Уплаших се и отлетях, без да разбера кой е, забелязах само, че е някакъв дребосък.
Обърнали се към най-малката си сестра:
— Е, сега ти разкажи!
Най-малката сестра започнала:
— На пролетния празник един княз откара хората си отвъд голямата река. Когато се връщаха обратно, преобръщах лодките им: гмурках се под всяка лодка и те загиваха посред реката. Умирах си от смях, когато се опитваха да плуват. Половината хора останаха на отвъдната страна, понеже се бояха да се качат на лодка. Изпокъсаха дрехите си, нагладуваха се и започнаха голи да пасат трева в полето като добитък. Но веднъж, когато исках да преобърна лодката, някой подскочи към страната, където бях, и коленете ми се огънаха. Искаше да ме хване и обувката ми остана в ръката му. Беше някакъв дребосък. Ох, да го видя още веднъж!
В този миг Палечко, скрит зад дюшеците, хвърлил пръстена и той се потърколил по пода на залата.
— Ето ми пръстена! — спуснала се към него едната девойка.
Трите заразглеждали пръстена, Палечко хвърлил и пръчиците.
— Ах, ето ми пръчиците! — скочила втората сестра към тях.
Докато сестрите разглеждали пръчиците, Палечко хвърлил обувката.
— Ах, ето ми обувката! — възкликнала най-малката сестра.
Трите се учудили:
— Откъде е попаднало тук всичко това, когато до нашата кула няма достъп? Ангеле божи, дух- покровителю, който си се явил при нас — започнали да се молят сестрите, — покажи се, бог ни е отредил за теб!
Тогава Палечко излязъл от постелята. Едва вдигнал глава и трите сестри, щом го видели, в един глас казали:
— Той е мой!
Всяка от тях го наричала свой.
В края на краищата сестрите се умирили. Палечко заживял при тях. Преживял тук дълго и да е дълго щастието ти! — трите сестри го обичали. Но веднъж той им казал:
— Заминавам!
— Къде заминаваш? — рекли му сестрите. — Къде ще намериш по-добър живот? Какво не ти достига?
— Не — казал той. — Аз напуснах стария си баща и старата си майка и трябва да ги навестя.
Понеже държал на своето, сестрите му казали:
— В такъв случай и ние тръгваме с теб!
— Вие няма да издържите на пътя! — казал той. — Аз вървях пеш и много дни се влачих дотук.
— Ние и на теб няма да дадем да вървиш пеш — отговорили те.
— Че каква сила притежавате? — учудил се Палечко.
Тогава най-голямата сестра грабнала един плъстен камшик, ударил а по стените на залата и тя се превърнала на каруца-самоходка. Потеглили на път.
Пътят им минавал край дома на княза, на когото Палечко помогнал да прехвърли хората си през реката. Как може князът да не го дарува с богати подаръци!
Минали и край другия княз, на когото възкресил сина. Той го дарувал още по-богато.
Минали и край великаните. Те искали да го задържат при себе си, но той казал:
— Не мога, напуснах старите си родители.
Великаните сложили при него сестра си. Той се сбогувал с тях. Потеглил напред с четирите девойки… Пристигнал при баща си, а той, както по-рано, пасял гъските и телетата по мерата. Видял бащата Палечко в каруца-самоходка и заплакал. Палечко спрял самоходката и го попитал:
— Защо плачеш, старче?
— Как да не плача? — рекъл старецът. — И аз имах син, който приличаше на теб. Беше голям пакостник и аз го погубих, защото така искаха моите съселяни.
— И досега все пасеш гъските и телетата? — попитал Палечко.
— Паса ги — отвърнал той.
— Старче, седни до мен — казал Палечко.
Старецът без желание седнал до него в каруцата. Палечко заповядал на девойките:
— Превърнете този старец на млад човек!
Девойките го подмладили, изхвърлили парцаливите му дрехи и ги заменили с нови.
Стигнали до покрайнините на селото, спрели каруцата си. Най-голямата сестра извадила плъстения камшик, ударила каруцата самоходка и тя се превърнала на още по-хубава сграда, отколкото по-раншната кула.
Палечко се разкрил пред баща си и го попитал:
— А къде е майка ми?
— От тъга по теб тя съвсем грохна.
Палечко взел най-голямата сестра и отишъл при бабичката. Девойката я ударила с плъстения камшик и бабичката се превърнала на млада жена.
Палечко завел родителите си в новия си дом. Сетне повикал глашатая и го накарал да съобщи на селото:
— Нека всеки стопанин вече сам да се грижи за гъските и телетата си!
Всички и до днес живеят в хубавия си дом.
Така, както нищо не сме видели от това, което разказахме, нека така да ни отминат всички напасти, всички болести! Нека и ние да бъдем така щастливи!
Информация за текста
© 1976 Иван Троянски, превод от руски
Сканиране: Boman, 2010
Редакция: Alegria, 2010
Издание:
