на пленения за 2000 лири откуп. Това писмо едва не попада в турски ръце: обискираният край гр. Сер носител се досеща на време да го погълне. Същите дни двама услужващи на четата селяни убиват край с. Кърчово едного войника. Веднага заловени, без да ги пита някой, те откриват на властите, че в „Казанка“ има чета „комити“. Ненаучил още участта на изпратеното писмо, но с време узнал за извършеното издайничество, Гоце се премества с четата и с пленника в недалечната местност „Каменлив чукар“, отдето подир два-три дни, обезпокоен от наводнилите околността потери, отива между Кърчово и Крушово, в рудните ями на местността „Арамян“. Тук вече Гоце научава за случката край Сер и праща двама преоблечени четници — Атанас Тешовалията и Георги Бродилията31 — да отнесат второ писмо, направо в Шилинос. Очакващ отговор, той узнава, че ще се пренасят от Неврокоп за Сер големи държавни суми, и като отвежда пленника в една от пазвите на Алиботуш, наречена „Капе“, дето го оставя с няколко момчета, тръгва, придружен от 5–6-мина, да пресреща царската поща. И наистина, пощата минува с много пари, но и с мнозина пазачи: 60 — 70 души войници. Като отива в „Капе“ при домилелия след несполуката пленник, Гоце намира върналите се от Шилинос пратеници с нищо и никакви 180 лири и с едно „няма и не може повече“. Времето напредва, дохожда октомври, живота в планината става мъчен и за да се свърши работата по-скоро, пленителя намалява исканата сума на 600 лири. След една твърде уместна заплаха кир Димитраки писва на брата си: прави какво прави, да изпрати още 420 лири, защото инак „?? ??? ?????? ?? ??????“32. Атанас Тешовалията и Георги Бродилията отнасят новото писмо и четата, уверена от гърка, че тоя път всичко ще се свърши, почти забравя употреблението на въже. През това време постоянно идват при Гоця хора из околностите по комитетски дела — и кир Димитраки винаги бива отстраняван от четата, за да не разбере с какви човеци има работа. Една нощ пазача на отстранения пленник заспива — и пленникът офейква. От височините на Алиботуш кир Димитраки вижда близкото село Белово (Мелнишко), където се промъква до заранта, после отива в Мелник и оттам съобщава чрез драмските власти на брата си, че няма вече от какво да се бои. И телеграмата изпреваря Гоцевите пратеници, които едвам отбягват една хитро нагласена примка. „Поврага — обичаше да повтаря Гоце, — нямам хайдушко щастие и туйто!“
Около Никулден Гоце се завръща с празни ръце в България и огорчен, забелязва, че върховния комитет, наместо да прилепне към революционната организация, клони в път съвсем противен.
Както говорихме по-горе, през това време турските власти бяха решили вече да се борят с революционната организация и с българщината в Македония по всички направления. Разбира се, и организацията, и българите изобщо поеха с достойнство хвърлената ръкавица. И през 99-а година македонската земя беше театър на цял ред събития, които приковаха всесветското внимание върху картата на Европейска Турция. Ний ще приведем най-характерните.
През месец май в Прилеп един шпионин беше открил тайното пристигане на двама видни съзаклятници — Гавазов и Чемков. Полицията, която нямаше сведения точно в коя къща са опасните бунтовници, обискира цяла махала. Най-после Гавазов и Чемков бяха намерени. Те сами туриха край на живота си, след като повалиха неколцина заптии. Революционната организация осъди на смърт шпионина и подир няколко дни Стоян Лазов, учител, и един селянин го застреляха в турската махала. Излазят махленските турци, дохожда полиция и войска — и убийците на шпионина паднаха в едно редовно сражение. Обаче и турците погребаха свои 10 — 12 души. Властите намериха в тия две случки достатъчен повод за масови арести и широко разследване, което свърши с осъждане 49-мина видни хора на вечни окови.
Два месеца по-късно в Куманово се разигра друга трагедия. Сръбските пропагандисти в тоя град, насърчавани от правителството, бяха тласнали неколцината сърбомани в борба с българското население зарад една църква и нейните имоти. Най-после, през август, правителството уж поиска да тури край на дълговременната разправия: едно императорско ираде оставяше на българите църквата и предвиждаше за сърбоманите известна сума пари. Но това, което се даваше с едната ръка под натискът на българското правителство, с другата се унищожаваше съгласно хубаво разбраните турски интереси. Въпреки царското ираде скопският валия назначи неколцина комисари да изучат въпроса отново — и последните дадоха своето заключение: българите, които ще вземат църквата, да обезщетят сърбоманите с църковните имущества и с 400 лири отгоре. Това ново решенне биде потвърдено от централните власти в Цариград и борбата се поднови с ожесточение, което доведе грамадни разходи, сума осъждания и преждевременната смърт на хероинята Екатерина Авксентиева Симидчиева.
В края на годината дойде ред и на Гевгелийско да изпита ужасът на съсипията. По наощрение от панислямския гевгелийски комитет или, най-право, по наощрение от гевгелийските власти 40 — 50 души турци, групирани в разбойнишка чета, нападнаха през една декемврийска нощ селото Валандово. Целта на това нападение, както и на многото подобни в други краища, беше двойния грабеж: при нападението за нападателнте и при следствието чрез рушвети за блюстителите на закона в страната. А покрай грабежа се постигаха и косвени резултати, които осъществяваха турските българоубийствени стремления. При нападението, за което ни е думата, селяните взеха оръжие и в цяла нощ сражение убиха неколцина разбойници. На другия ден — бог знай откъде-накъде — властите обвиниха валандовци в бунт. Последваха запирания, които се простряха далеко из околните села, и затворите се оказаха съвсем тесни да поберат хванатите 500 — 600 души невинни хора…
Четите от серското революционно окръжие, февруари 1903 г., събор в Алиботуш планина
Този род събития действуваха твърде силно върху нервите на една част от македонските дейци — главно на ония, конто стоеха вън от сцената и които гледаха кървавата игра отдалеко. Ударите, които турското правителство нанасяше на революционната организация или на българското население изобщо, бяха в очите на живущите в България работници с десеторно по-голямо значение от онова, което имаха всъщност. Опасността, която не познаваме отблизо, е винаги по-страшна, отколкото когато се изправим лице срещу лице при нея. За ръководителите на легалната организация положението в Македония ставаше най-критично. Тям се струваше, че всичко е разклатено и че всичко ще рухне най-скоро. Те говореха вече за една усилена, макар и крива-лява подготовка — и да се свърши… Прочее върховният комитет усвояваше възглед, според който македонското народно въстание преставаше да бъде средство и ставаше чисто и просто една цел. И той не можеше да разбере по-нататък отвъдненци, които тъй също бързаха, само че съвсем по други причини. Защото революционната организация бързаше, за да бъде готова при случай на едно стечение от благоприятни обстоятелства — когато би могло да се очаква с по-голяма сигурност, че изхарчването на последния патрон ще има за резултат и постигането на крайната цел. Още по-малко върховния комитет можеше да разбере Гоця, който всякога повтаряше, че робите тряба да се подигнат целокупно на въстание само когато се почувствуват свободни в душите си, само когато кървавата разправа с угнетителя бъде проявление на една сравнително по-голяма гражданска съзнателност. „Аз не искам — поясняваше Гоце — въстание с хора, които ще ме напуснат при първата несполука; аз искам революция с граждани, кадърни да понесат всичките изпитания на една дълготрайна борба, каквато поради жестоки политически условия ще бъде и нашата; — или ще водим говеда на салхана?“
Разбира се, върховния комитет желаеше да наложи на вътрешните дейци своите мисли и кроежи. Обаче революционната организация — не само
При тия обстоятелства между представителите на революционната организация и хората на върховния комитет, главно между Гоце и последните, ставаха твърде резки обяснения и твърде бурни сцени. Това свидетелствува и сам Гоце в едно писмо, снимък от което даваме в края на книгата си.
Върховния комитет, съвсем безсилен касателно Македония, от година време имаше почти на пълно свое
