Раздяла

ала напразно — да се смажа.

не иде дума на език.

(Богдан прави леко движение.)

Почакай…

(Мълчание.)

Ще ми се да можа

(като под слънчице-топлик

росата капка), щом положа

глава ей тук —

(притиска се о него)

и на часа

безследно аз да се изгубя

и с тебе слея — и да са

и кръв и плът едно. Ах, любя —

тъй както никоя… затуй

и клета съм…

(глухо ридание; в това време из улиците пеят.)

Въстаници (приближаващи).

Доста вече неволия от поганска тирания, —

пряпорец се вей,

хей!

Мила, ни е бащиния, —

ура, да живей!

Богдан.

Свести се, мила!

Цветано, българко — и чуй!

Въстаници (минуващи).

С вражи орди в разправия,

за отнета слободия,

кръв ще да се лей,

хей!

Драга ни е бащиния, —

ура, да живей!

Цветана (като в сън).

България…

Въстаници (отдалечаващи се).

Ще низвергнем тирания!

Слободия, слободия, —

кой я не милей?

Хей!

Скъпа ни е бащиния,

ура, да живей!…

Цветана (заслушана — все тъй).

Да имам сила

за двамата…

(като изглежда Богдана, с растяща възтържност)

Отивай там,

на славен път… И ти — ! Тогава

и аз обикна ща те, знам,

сто пъти повече…

Богдан.

Познава

душа душата — и сега

видях аз моята Цветана.

Цветана (гледа го възхитена).

Юнак… Върви и не в тъга,

не в мъка — в радост ще остана.

Богдан.

Родино, скъпа ми е тя,

но жертвата ще бъде двойна —

и горд съм!

Цветана (прегръща го).

Време отлетя,

върви!

Богдан (като я целува)

Девойко най-достойна,

прощавай!

(Излазя бързешком )

Цветана.

Слаба съм жена —

и свързва женска орисия

ръцете… Буря и война —

това е негова стихия,

а моята — ?

(С копнение)

Но инак, той —

и дни такива… Само с него

светът е свят… Соколът мой,

соколът ми! — Но вече де го?…

,

Информация за текста

Източник: [[http://slovo.bg|Словото]]