Пейо Яворов
Раздяла
Цветана — девойка.
Богдан — юноша, въстаник.
Цветана
Богдан
Цветана!
Цветана
Богдане! Нима…?
Богдан
Прощавай!
Цветана.
Боже, сън не е ли?
А днес ли…
Богдан.
Чуеш и сама.
Предател за другар сме взели…
И може би едничек ден,
едничек час — и щеше вече
да бъде късно; известен
войводата, че недалече
врагът е примка зарад нас
поставил, каза — и реши се…
Сега — зове ме божи глас, —
народният… А ти —
моли се
и нека господ защити
България.
Цветана
И тебе още,
и всинца ни. Да помнищ ти,
че с твоя край — и моя до ще,
пази се…
Богдан
Миличко дете!
Живот, имот не наши само —
и на родината са те;
потребно бъде ли, тогаз —
погледай! — пушката на рамо,
през кръста сабя, че и аз
на своя ред… Оттам нататък
добро ли, зло ли отреди
съдбата, — дълъг или кратък
ще бъде пътя ми, — в гърди
ще имам сладката утеха —
че съм изпълнил дълг свещен.
А чуй…! Оковите се снеха,
развит е кървавочервен
бунтовен пряпорец; юнакът
с юнака се здрависва там,
под него. Сбогом! Зная, чакат
съратници…
Цветана.
Постой! Едвам
не полудявам, — целуни ме…
(Богдан я целува.)
Тъй много бързаш, че… Уви!
Богдан.
Цветано! — Цвете, сладко име!
Целувам те, но забрави
пред святият алтар народен
любовника въстанал роб
и чакай
а иначе търси ме в гроб.
Но аз…
Цветана
Постой, почакай малко,
минутка още… Само, ах,
да знаеш колко ми е жалко, —
не знам защо… Така е — страх,
че може би… Но искам аз
тъй много друго да ти кажа,
тъй много — и върви тогаз;