Там кръв, там пот [и] сълзи жежки в хомот на вечни теглила се леят; изпитанья тежки градища мъчат и села. И вред — в горите и в полята, подига меч тиран-палач, раздира често небесата на жертви клети кански плач. Оре, копае, сей орачът, земята ражда златен дар, и пак деца му гладни плачат — на своя труд не е жътвар. В онез просторни чудни паши овчарят своите овце без воля кара: „Ах, не наши са те!“ — въздиша от сърце. Горите девствени прелестни разбойнически са легла — кръвници в тях безброй безчестни напяват песни за тегла. Не с песни сладостни любовни напролет еква цветний дол, — момите красни се тъжовни въздишат с страх в сърдечен бол. Момци левенти — те едните с умисъл тайна на лица заглеждат често в планините, замират в трепет им сърца… И шепнат си: „Не… нищо!… Знаем, че п а к ще дойде страшен час, — че в робство веч не щем да траем, това доказа щем тогаз.“ И тез слова — слова опасни — са плам на младите глави, — тоз плам в мълнии ще да блясне, безсърцний свят ще удиви. А таз земя юнашки кърви — залог за страшната борба — веч пи; мълнии първи вестиха новата съдба. За мъст горещите юнаци вестиха: „Волност или смърт!“ За волност в горските букаци светът видя ги волно мрат. Зовящи роба да въстава под напор див от дива сган, мнозина паднаха, но с слава! пращайки смърт на вражий стан. В безбройний полк на Караджата ще влязат те и робский страх щат сне на роба от душата… Поклон на святия им прах! А други болни, изранени, кръвник ги мръсен хвана в плен и там, в тъмниците студени на тях се хвърли разярен. Но що са меч, тъмница — вечно, бесило, клада, храчки, кал пред тържеството недалечно на най-свещений идеал? О, нищо, нищо!… Кръвожадни! Във ваште кървави ръце недейте мисли да отпадне тоз, що е с лъвово сърце! Едни, и живи под земята
