Митко Яворски
Чудото
На Георги Константинов
Не искам, да ме напуска признателността за благородството, с което тъй щедро ме даряваше.
Всяка пролет слизаше от планината старец, побелял като върховете, под които живееше.
В долината пееха птици и хора, но той сякаш не ги чуваше.
— Колкото и много да знаем за света, все ще остават чудеса, пред които ще се дивим и ще се прекланяме. Светът не се състои само от видимото, затова и всеки ден да се откриват чудеса, пак ще останат за всички.
Ако чудото не е цяла страна, може да бъде кътче от нея. Не е ли кътче, ще бъде пещера, която някой ден ще покаже пред смаяните ни очи подземните си дворци.
Ако не е пещера, чудото може да бъде изворче, плъпнало нечакано от нажежените камънаци. Не е ли изворче, ще бъде цвете. Не е ли цвете — ще бъде чудна красавица или човешка постъпка, проникнала в сърцата ни като топъл пролетен лъч — заговарваше той всеки срещнат. След туй му разказваше за нещо, което не бе виждал.
В една богата, голяма страна имаше много чудеса. В средата й, направо от равното поле, се вдигаше висока планина. Изморена сякаш да бърза, там, гдето спираше да си почине, се разстилаше равно поле, обградено от насечени остри скали. Можеше ли да се помисли, че те не бяха едно чудо. Но ако някой рече, че е единствено, ще сбърка. В средата на китната долина струяха като фонтани шест извора, три горещи, три студени.
Един от горещите извори беше обагрен в зелено, друг в червено, а от студените един белееше като снега по върховете на планината; и друг бе пак бял, но ароматен, като че ли в него разтваряха прашец цветята, разцъфтели по обширните ливади. Останалите ромоляха, сякаш пееха в хор много птици.
Шестте разноцветни и разноароматни извора паднеха ли на земята, потегляха в разни посоки шест поточета.
И това само по себе си бе едно чудо! Колко места могат да се похвалят с планина, приютила дивна долина с разноцветни извори и благодатни поточета.
Но, изглежда, едното чудо води след себе си друго.
Във високата долина с шестте извора се издигаше бял мраморен замък. Но той сякаш нямаше късмет. Затъмняваше го красотата на неговата господарка. Струеше омайно очарование и ласкава топлина от лицето й. Едва ли е имало такава красавица. Зърнеше ли я някой, макар и веднъж, казваше, че е единствена, неповторима. Птички, цветя и хора жадуваха да я докоснат, да й се насладят. Покажеше ли се на прозореца, славейчетата оставяха недовършени песните си. Пчеличките напускаха сърцата на цветята. Тревичките преставаха да шептят, затихваха дори ветровете.
— Какво по-голямо чудо от тази красота — казваха тия, дето слушаха стареца.
— Има, има — отвръщаше той.
— Какво е? — питаха те.
Той не бързаше да им отговори. Оставяше ги да помислят.
— Очите — казваше един.
— Добротата — допълваше друг.
— Сърцето — отсичаше, сигурен, че е отгатнал, трети.
— В сърцето са вселени всички дарби — прекъсваше ги старецът.
Слушателите му, колкото и да напрягаха ума си, признаваха, че не могат да отгатнат каква й е дарбата. Тогава той оглеждаше всекиго поотделно и на всекиго разкриваше:
— Даде ли сърцето си на някого, става безсмъртен и вечно млад.
— Чудо на чудесата, по-голямо не може да има — ахваха всички.
— Има, има — спокойно ги прекъсваше старецът.
Единствената, както и трябваше да се предполага, беше щастлива. Мислеше, че няма кой да я обезпокоява. Но се излъга.
Дарбата й се умори да лежи затворена, макар и в най-прекрасното място — сърцето. Не даде ли на някого безсмъртие, все същото, че умира.
— Защо си затворила сърцето си? — запита тя Единствената.
— Какво си ти, та си позволяваш да ме безпокоиш?
— Твоята дарба.
— Щом си моя, ще ми се подчиняваш. А сега — моля те с добро, повече не ме безпокой!
Дарбата уж замълчаваше, но не за дълго.
Застанеше ли Единствената пред огледалото да се самонаслади, тя й викаше:
— Аз съм.
— Махай се! — скарваше й се Единствената.
— Само ако ме послушаш.
— Как?
— Отдай на някого сърцето си, а аз ще го направя безсмъртен, ще му дам вечна младост.
— Не искам — прекъсваше я Единствената. — Щастлива съм, като се самонаслаждавам. На никого няма да отдам сърцето си.
— Даря ли аз някого с безсмъртие, хората ще го припишат на тебе и ще ти пеят песни. Ние, дарбите, живеем за други.
— Тъй по̀ може — почти се съгласи Единствената и запита какъв да бъде нейният избраник?
— По твой избор — грозен или красавец, орач или поет — все едно. Да не е само от тия, дето мислят все за себе си. Такива ги ненавиждам. А да дам на такъв безсмъртие? Никога!
— Не мога.
Дарбата недоволно замълчаваше.
Но можеше ли да мирува дълго? Голяма или малка, дарба ли е, ще понася всякакви лишения, за да се покаже. Запълни цялото сърце на Единствената и не я остави да се успокои. Легнеше ли, не заспиваше. Преследваха я видения, от които трудно се освобождаваше. Леглото и, изтъкано от цветен прашец, вече й се струваше кораво. Често осъмваше с насълзени очи.
— Още по-тъжна ще те направя!… — викаше й Дарбата.
Единствената не устоя. Обяви, че търси избраник да му даде сърцето си.
Новината по-бързо от лудия бяг на утринните лъчи обиколи земята, И от най-затънтените кътчета към беломраморния дворец потеглиха хора — всичките жадни за безсмъртие.
Сред тях какви ли нямаше: императори, прочути богаташи, търговци, майстори, музиканти, мъдреци, поети, певци, просяци, нещастници — всякакви. Императори, от които трепереха цели царства, се надпреварваха с просяци и престъпници да докажат, че на тях принадлежи правото да бъдат все млади. Ако не са те, ще настъпи непоправима бъркотия. Няма да има кой да сложи ред. Мъдреците ги прекъсваха, сигурни, че на тях принадлежи безсмъртието. Най-важното била мъдростта. Без нея нямало да бъде сторена и една разумна крачка. И да имало някъде сложен камък върху камък, щяло да бъде случайно. Ще царства разрушението, но ни в едно кътче — градежът.
И велики истини да разкриваха, никой не ги слушаше.
Поетите доказваха, че и да има безсмъртие, животът ще опустее без поезия. Ще загуби аромата си и радостта ще затихне в сърцата като простреляна птица.
Без поезия душата на човека щяла да заприлича на пясъчна пустиня, над която преминават облаци, но никога не валят дъждове. Ще вървят под небето, но няма да го виждат, ще садят цветя, но няма да се радват на аромата им. Ще слушат песни, но сърцата им ще останат затворени за тях, ще се къпят в светлина, а на очите им ще бъде тъжно. Няма ли я нея, хората ще бъдат сити, но никога възвисени.
Но кой ги слушаше. Прекъсваха ги певците. Като тъмна нощ ще изглежда животът без песен. Ще се движат по път без край. Ще се уморяват, защото няма да има кой да ги вдъхновява. Песните принадлежат на всички. Ако някой, да речем, направи прочута с красотата си ваза, то на нея ще се радва само този, който я има.
