— Като стигнем до Каджетското царство, там ще продават волове и овце, купувай, колкото ти поискат, двойно повече давай, за да ни благословят пътя. А като стигнем в двореца на каджите, ще видиш на стража пред портите лъвове, тигри и вълци, хвърляй волове на лъвовете и тигрите, а на вълците — овце. Ще ни пуснат. Като се промъкнеш в двореца, дъщерята на царя ще спи, гледай да не я събудиш, иначе ще загинеш, само отрежи една къдрица от косата й и излез, тя сама ще тръгне подире ти.
Вървят, а пътят минава право край реката, където той къпал коня си. Слязъл момъкът, окъпал се с пъстрия сапун и станал такъв юнак, че камък да стисне, вода ще пусне.
Стегнал седлото, качил се на коня и поели.
Дълго ли пътували, кратко ли, стигнали до една къща.
А това било змейска къща и вътре стояла заключена една девойка.
Момъкът влязъл, девойката се хвърлила насреща му, целува го, прегръща го от радост като най-скъп човек, плаче и се смее.
— Ех, че щастие, падна ми се още веднъж да видя човек — казва тя. — Но горко ми! Ще дойде змеят и ще те погуби. По-добре съвсем да не беше идвал.
— Не бой се — дума й момъкът, — нека заповяда, ще видим какво ще му се случи.
Ето иде змеят, мърмори:
— Кой си ти, бе? Що за герой си, та си посмял да влезеш в къщата ми? Тук от страх и птица горе не лети, и мравка долу не пълзи, а ти кой си, че така безгрижно си се изтегнал?
— Хайде, погледни в книгата на съдбата си — викнал му момъкът, — виж от чия ръка ти е съдено да загинеш и ще научиш кой съм аз.
Змеят погледнал и наистина от рождение му било писано, че ще загине от ръката на ловец.
Разярил се змеят, хвърлил се срещу момъка, скопчили се.
Замахнал змеят — забил момъка до глезените в земята.
Замахнал ловецът — забил змея до коленете.
Замахнал змеят — забил момъка до коленете.
Замахнал още веднъж ловецът — забил змея до пояс в земята.
Отсякъл му главата.
Девойката се радва, целува му ръцете.
Ловецът рекъл:
— Отивам за дъщерята на царя на каджите, а ти стой тук, чакай, на връщане ще взема и теб.
Девойката казала:
— Да знаеш, на пътя ти ще има още две къщи на змейове, братя на този, когото уби. И там се измъчва по една девойка. Гледай да не те погубят змейовете.
— Бъди спокойна, и тях ще изпратя при брат им — казал момъкът.
Защо да разказваме дълго, убил и тези змейове, освободил пленничките им, казал им да го чакат и подкарал коня.
Стигнали до Каджетското царство. Момъкът купил волове и овце. Колкото му поискат, двойно повече дава. Купил, колкото трябвало, и продължили напред. Дошли до двореца на каджите. Насреща им се юрнали лъвовете, ала ловецът само разкъсва воловете на две и им ги хвърля.
Лъвовете го пуснали.
Юрнали се тигрите — момъкът нахранил и тях и преминал. Юрнали се вълците — хвърлил им овце и преминал. Влязъл в двореца, дъщерята на царя на каджите спи. Приближил се, отрязал една къдрица от косата й и излязъл.
Царската дъщеря се събудила, гледа — отрязана й една къдрица. Разгневила се, скубе си косата. Нахвърлила се срещу лъвовете, срещу тигрите и вълците:
— Как посмяхте да пуснете човек при мен?!
— Ех — казват й зверовете, — ти и кокал не ни даваш да гризнем, а той цели волове и овце ни хвърляше, насити ни.
Лети тя подир ловеца.
Където й стъпи кракът, всичко става на пепел.
А ловецът препуска. Отбил се за трите девойки, които отървал от змейовете, слага ги на коня и пак препуска. Спрели да си починат в къщата на един воденичар. Воденичарят ги посрещнал, поканил ги в къщи. Той имал една коза. Викнал й:
— Хайде, моя козичке Меека! Сложи ни трапеза!
Поразшетала се козичката — и се появила трапеза, пълна с всякакви гозби, ама такива, че и на царя да ги поднесеш, не е срамно.
Козата се харесала на ловеца. А на воденичаря се харесват неговите девойки. И той казва:
— Аз ще се скрия, а ти търси. Намериш ли ме — козата е твоя, а не ме ли намериш девойките са мои.
— Много добре — казва момъкът.
Конят рекъл на момъка:
— Остави ме до козата и иди да търсиш. Знай, че воденичарят ще се скрие в комина на пещта. Викни му: „Ти си в пещта, намерих те“. Няма да се обади, ти му викни още веднъж, няма да се обади и този път, ти се качи на покрива и хвърли камък в комина, камъкът ще падне на главата му — ще се обади.
Воденичарят се скрил. А ловецът ходи, търси го навред, сякаш не знае къде е.
Приближил се на края до пещта и вика:
— Ти си тук, излизай!
Воденичарят не се обажда. Ловецът викнал и втори път:
— В пещта си, излизай!
Воденичарят не се обажда.
Ловецът се качил на покрива, взел един голям камък и го хвърлил в комина право върху главата на воденичаря.
— Тук съм, тук съм! — вика воденичарят.
Излязъл едва жив от комина, ала не се предава.
— Сега ти се скрий, а аз ще те търся — казва.
— Добре — отговаря момъкът.
Отишъл при коня, пита го какво да прави.
— Ето какво — казва конят и го закрил със себе си.
Воденичарят търси, търси, не може да намери ловеца.
А козата вижда, иска да извика на стопанина си къде се е скрил момъкът, но щом отвори уста, конят я стисва със зъби и тя мълчи.
Търсил, търсил воденичарят, не го намерил и казва:
— Не те намерих, излез, ти победи.
Дъщерята на царя на каджите настигнала ловеца:
— Защо ми отряза къдрицата?
— Искам да те дам за жена на царя — казва момъкът.
Тя се сърди, ала що да стори?
Ловецът я завел при царя и потеглил с девойките към къщи. Братята се зарадвали, питат:
— Къде се губи толкова време?
Най-малкият брат рекъл:
— Като тръгнем на лов, нека се върнем от сред път — тогава ще разберете къде съм се губил и какво съм правил.
Тримата братя се върнали по пладне. Какво виждат — двете по-големи булки седнали с приятелчетата си, веселят се, пируват, а третата седи и плаче.
— Хайде, моя козичке — казва най-малкият брат, — вземай тези неверни жени със змейовете им, нанижи ги на опашката си и ги хвърли в пропастта.
Козата нанизала на опашката си неверните жени и приятелчетата им, занесла ги на скалата и всичките ги хвърлила в пропастта.
Най-малкият брат оженил по-големите си братя за двете по-големи девойки, третата, най-младата,
