— От нищо не се боя — отговорил момъкът и без да се бави, се закатерил по клонестите рога. Качвал се, качвал се, стигнал до самото небе. Седнал да си почине на един облак, който се бил закачил за рогата.
Примолил се:
— Облачко, облачко, отнеси ме до слънчовата къща!
— Сам не мога — отвърнал облакът. — Първом ме откачи от рогата, сетне помоли вятъра да ме побутне.
Откачил момъкът облака, примолил се на вятъра:
— Вятърко, вятърко, побутни облака да ме отнесе до слънчовата къща!
— Бива — съгласил се вятърът и надул бузите, задухал.
Полетял облакът като бял лебед по небето, разблъскал струпалите се облаци — път да му сторят. А те като заревали, забумтели — страх да те побие! Ала момъкът не се уплашил, не трепнал дори. И все си мислел за онова, що бил обещал на людете, пък най-много — за жалната си майка и за вкаменения си баща.
Ето че най-после зърнал жилището на слънцето: златен дворец свети, свети — да те ослепи. А на един прозорец облакътена стои слънчовата стара майка.
Скочил момъкът от облака, поблагодарил му и се затичал към златните порти:
— Добра сполука, слънчова майко!
— Добра сполука и на теб, юначе! — отвърнала на поздрава му старицата и го попитала: — Каква неволя те е довела тук, където и орел не долита?
Момъкът й разправил всичко от игла до конец; не забравил да й каже и за онези люде, що по пътя бил срещнал.
Изслушала го слънчовата майка и рекла:
— Ще гледам да ти помогна, добри юначе. Само че синът ми още не се е прибрал. Като се върне, ще го питам. Той понякога си идва уморен и ядосан, та по-добре да те не вижда, че може нещо лошо да ти стори. Я да те скрия — бабичката духнала в лицето на неканения гостенин и го превърнала начаса в розова луковица. Сложила я на перваза и зачакала сина си да дойде.
Скоро слънцето се върнало изморено, зачервено:
— На човек ми намирисва! — изръмжало то.
— Ами! Кой ще дойде тук, където и орел не долита?
Синът поклатил глава и махнал с ръка — не му се препирало, че бил гладен и уморен от дългия път.
Бабата наредила богата трапеза. Седнало слънцето да яде и пие. А тя все се въртяла наоколо, шетала и току го подпитвала:
— Ти, Слънчо, по цял ден се разхождаш по небето. Разправи ми какво има по света.
Нахранило се слънцето, развеселило се и започнало да разправя:
— В едно далечно господарство живееше преди години млад и хубав княз. Аз много го обичах. Най- напред него заглеждах, милвах го, галех го. А той, неблагодарникът, нито веднъж не ми се усмихна, не ме погледна дори. Разсърдих се и го вкамених.
— Завинаги ли ще остане вкаменен? — запитала бабичката.
— Не! — отвърнало слънцето. — Може пак да се съживи, ако някой го поръси с водата, с която заран се мия.
— Все ще се намери някой юнак да стори такова добро. Ами нещо друго видял ли си?
— Всеки ден гледам едни глупави орачи: орат земята с яки волове, ама им нахлузили железни хомоти и водила — толкова тежки, та добичетата едва ги влачат. Ако им направят дървени хомоти и водила от кожа, да видиш как ще им олекне. Ала кой да се сети?
— Все ще се намери някой да ги подсети — отвърнала хитро бабичката и пак попитала: — Е, какво друго си видял?
— Виждам едни глупави овчари. Пасат си овцете, а на животинките вълната чак до земята се влачи. Пекат се клетите на жегата, падат и умират. Да вземат овчарите да ги острижат — хем на овцете ще олекне, хем от вълната могат дрехи да си изтъкат, а не да се обличат в кожи като зверове. Ама на, умът им не достига дотам!
— Все ще се намери някой да ги научи! Друго нещо знаеш ли?
— Долу под нас един старец стои ден и нощ. Пази своя елен да не го изядат зверовете. А рогата на животното пораснали толкова, че са стигнали до небето. Еленът стои с наведена глава, не може да помръдне. Ако старецът се сети да поръси главата му с вода от потока, който извира от близката пещера, рогата тозчас ще паднат. От тях старецът може с ножа си да измайстори чудни неща. А сега и на елена е тежко, и рогата без полза стоят. Ама що думам? Пак полза имаше, че по тях се изкачи и ти дойде на гости онзи юнак, когото ти скри преди малко.
И слънцето се засмяло така гръмогласно, че прозорците на двореца задрънчали, а облаците по небето се разбягали. Слънчовата майка също се разсмяла и рекла:
— Ух! Какъв хитрец си, сине! А аз си мислех, че не се досещаш.
— Я доведи този юнак тук! Не се бой, лошо няма да му сторя.
Майката духнала върху луковицата и мигом пред слънцето застанал синът на княза.
— Чу ли всичко, що казах? Запомни ли го? попитало слънцето юнака и умилно го погледнало. Защото момъкът много приличал на баща си и на слънцето му било драго да гледа сина на някогашния си любимец.
Нагостила слънчовата майка гостенина, поговорили за това-онова и всички легнали да спят.
Още зора не зазорила, слънцето станало, измило си очите, сбогувало се с момъка и тръгнало по своя път — да върви и огрява света.
Слънчовата майка дала на гостенина едно златно гърненце с вода, с която синът и се е мил, и го отпратила да си върви, откъдето е дошъл.
Момъкът й поблагодарил и си тръгнал. Като катеричка пъргаво заслизал по рогата и щом стъпил на земята, старецът го попитал:
— Е, какво? Разбра ли нещо за рогата на моя елен?
Момъкът му казал какъв съвет му дало слънцето. Дядото се затичал към пещерата, загребал с калпака си вода и я излял върху главата на елена.
Тозчас тежките рога се строполили с грохот на земята.
Олекнало на елена. Рипнал той, разскачал се и с благодарност лизнал ръката на момъка.
Сбогувал се юнакът и тръгнал по обратния път. Вървял, вървял — дошъл при овчарите, които още се щурали около своите дългорунни овце. Разправил им това, което чул от слънцето.
— Тю, бре! — плеснали се овчарите по челата. — Как по-рано се не сетихме, та да не мъчим и животинките, и себе си?
Запретнали се и остригали овцете. Натрупали камара от вълна. А на овцете олекнало, те се събрали около момъка да му ближат ръцете, да му благодарят. Овчарите дали вълната на жените си. Те я изпрели и започнали да тъкат хубави платове.
Продължил пътя си младият княз. Вървял, вървял — стигнал при орачите. Казал им какъв съвет получил от слънцето.
— Тю, бре — ударили те калпаците о земята, — къде ни беше умът?
Сменили железните хомоти с дървени, водилата направили от кожа.
Олекнало на добичетата. Близнали от благодарност ръцете на момъка, па като закрачили — до вечерта цялото поле изорали. Оттогава людете заменили железните хомоти с дървени, а железните водила — с кожени.
А момъкът се сбогувал и се затичал — по-бързо да се върне у дома. Тичал, тичал — душата му щяла да изхвръкне. Провидяла се най-сетне каменната кула. Втурнал се той в двореца. А там — никой вече не го очаквал. Зарадвали се всички и тръгнали подире му да видят как ще стане чудото.
Вкамененият княз лежал все на същото ложе, потънал в своя дълбок каменен сън. Ала щом синът му го попръскал със слънчовата вода, начаса се пробудил и скочил на нозе:
— Ох, колко дълго съм спал! От лежане костите ме болят — рекъл.
А като се озърнал — почудил се: бащата и майката били вече грохнали; невястата, която оставил
