Вкамененият княз
Грузинска приказка
Било ли е, не е ли — не знам, ала старци-многознайници разказват, че някога си в едно далечно господарство живеел могъщ цар. Всичко си имал: и слава, и богатство. Само деца си нямал. И много тъгувал, че нямало на кого да остави царството, когато смъртта го извика да си почине.
Ала ето че най-сетне му се родил син.
Много се зарадвал бащата — гледа го, гали го, прах не дава на него да падне; люлката до леглото си сложил — да го пази от всякаква беда.
Една нощ му се присънил такъв сън: уж над люлката се надвесила някаква орисница и рекла на детето: „Пази те баща ти, ала не ще те опази. Като пораснеш, ще потопиш веселия дворец в горчиви сълзи, защото ще се превърнеш в жив мъртвец.“ Изрекла тия страшни думи орисницата и изчезнала.
Детенцето се стреснало и изплакало.
Събудил се бащата, цял в пот; до сутринта не могъл да заспи. Мислил, мислил как да опази сина си от тая прокоба. И заповядал да построят висока кула. Затворил сина си в нея и поставил триста верни войници на стража — никого да не пускат да влезе без царско разрешение.
Минавали годините. Живеел царският син сам самичък в кулата, измъчвал се — няма с кого дума да продума, не го пущат на воля да се поразведри, на кон да се разходи. И колкото повече растял, толкова по- тъжен ставал.
Един ден рекъл на баща си:
— Намери ми, тате, невяста! Тя поне да ме разтушава в моя неволнически живот.
Посъветвали се бащата и майката. Решили, че момъкът има право. Намерили му невяста — най-личната мома в царството: стройна като фиданка, с вежди като лястовичи крила, уста — с пара разрязана. А пък весела — като се засмеела, всичко наоколо светвало. Ала и тя не могла да прогони мъката на младия си мъж. Не се отмахвал тъмният облак от челото му. Ще стане заран, ще се облакъти на перваза на зарешетения прозорец и ще се загледа в далечните заснежени планини, в тучните поля, в царските градини.
Пък слънцето щом се покажело, първом в неговия прозорец огрявало: мило му било за този хубав мъж, винаги печален. Кимало му дружелюбно, галело го с лъчите си, че много го било обикнало.
А на царския син и през ум не му минавало да погледне нагоре, да отвърне с усмивка на слънчовия поздрав — все към земята гледал.
Днес така, утре така, накрая слънцето се разсърдило:
— Виж го ти, този горделивец! Първите си лъчи нему пращам, милвам го, топля го, а той и очи не вдига да ме погледне! — и като шибнало княза със сноп огнени стрели, той начаса се вкаменил.
Плач и ридание огласили двореца. Тичат царедворците насам-натам; скубе си косите старият цар; плачат царицата и младата невяста.
— Кой му стори тая магия? — питат се всички.
Събрали се най-прочутите лечители и звездобройци. Досетили се: слънцето го е вкаменило. Само то може да го съживи отново.
Заповядал царят да заключат кулата, никого да не пущат да смущава каменния сън на сина му. И потънал дворецът в черна мъка. Не се зарадвали дори и на момченцето, което младата княгиня родила.
Като пораснало, веднъж то попитало майка си:
— Мамо, къде е баща ми?
Заляла се княгинята в горчиви сълзи и заклатила глава — не искала да му каже. Ала то не я оставяло на мира — всеки ден я дърпало за полата:
— Мамо, къде е баща ми?
Накрай майката го отвела горе в кулата, където на мека постеля били положили каменния княз.
— Ето, синко, баща ти! — и му разправила всичко, както е станало.
Замислило се момчето. Попитало:
— Нима не може да му се помогне?
Майката му отговорила:
— Казват, че слънцето е вкаменило баща ти. Само то може да го съживи.
— Като стана голям, ще ида при слънцето да измоля милост за баща си!
Тъй рекло момчето и от него ден все за това си мислело.
Минали, що минали години, пораснал синът, извишил се — цял бащичко. Отишъл един ден при майка си и рекъл:
— Сбогом, майко! Ще ида при слънцето баща си да измоля, сълзите ти да изсуша.
Почнала майка му да го уговаря:
— Млад си още, синко! Как ще можеш да отидеш там, където никой още не е бил?
Ала момъкът изправил глава — не ще никого да слуша! Облякъл се в простички дрехи, преметнал през рамо торбичка с хлебец и тръгнал да дири слънцето.
Вървял той, вървял през планини и долини, през поля и гори; когато имало — ял, когато нямало — гладен заспивал. Стигнал до широко поле. На полето орачи орат. Не само плуговете, ами и хомотите и водилата — всичко било от желязо. Орат людете с по девет чифта яки волове, мушкат ги без милост с остена, а добичетата едва кретат. Приближил се момъкът и поздравил:
— Добра сполука, работни хора!
— Добра сполука и на теб, юначе! — отговорили орачите. — Накъде си тръгнал?
— При слънцето отивам.
И им разправил каква мъка го гони.
Примолили му се орачите:
— Като го намериш, питай и за нашата неволя: от ранна утрин до късна вечер орем тая земя, в пот се къпем, на воловете душата вадим, а на ден едва една бразда изтегляме. Измъчихме се съвсем, сили не ни останаха. Дано слънцето ни помогне с добър съвет.
— Добре! — отговорил момъкът. — Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
Продължил си пътя. Вървял, вървял през реки и морета, през гори и полета. Видял стадо овце. Водят го овчари, облечени в рунтави кожуси. Подвикват, размахват гегите, а овцете едва се мъкнат — вълната им доземи, жега ги мори. Приближил се момъкът и поздравил:
— Добра сполука, овчари!
— Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал?
— Слънцето да диря.
— А къде ще го дириш? И защо ти е? — попитали го овчарите.
— Ще се кача на най-високата планина — там, където денят и нощта се събират. — И им разправил защо е тръгнал.
— Молим ти се, юначе, попитай слънцето какво става с нашите овце. Виж какви са угоени, а едва се влачат; от жегата слънчасват и умират. Дано ни помогне с добър съвет.
— Добре! — обещал момъкът. — Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ви кажа.
И пак тръгнал. Дълго ли вървял, малко ли вървял, момъкът не броел дните. Един ден, като минавал през някаква гора, видял белобрад старец да стои край един елен с тояжка в ръка. А на елена такива големи рога пораснали, че му привели главата до земята. И не може нито да я вдигне, нито от мястото си да мръдне.
— Добра сполука, дядо — поздравил момъкът.
— Добра сполука и на теб, юначе! Накъде си тръгнал из тия пущинаци?
— При слънцето отивам — отговорил момъкът и му разправил болката си.
— Моля те, попитай слънцето какво да направя, та да отърва моя елен от тия големи рога. Ден и нощ го пазя тук да не го изядат дивите зверове, че той не може вече нито да бяга, нито да се брани.
— Добре, дядо! Ще го питам и ако се върна жив и здрав, ще ти кажа. А колко големи са тия рога?
— Чак до небето стигат.
— Ами аз по тях ще се изкача. Защо да диря най-високия връх, когато рогата на елена са пораснали чак до небето?
— Ако не се боиш, качи се!
