Арслан — златната коса
Аварска приказка
В далечна страна, в неизвестна посока живял някога един човек, който нямал деца. Той силно се измъчвал от това.
Най-много обичал да седи той пред портата на колибата си, да се радва на чуждите деца, които играели по пътя.
Веднъж край него минал един стар просяк, видял го и попитал:
— Каква мъка имаш?
— Нямам деца, това ми е мъката — бил отговорът.
— Ще ти помогна — рекъл просякът. — Ето ти две бобени зърна. Скрий ги и чакай какво ще стане. Само че помни: ако ти се родят двама сина, единият е за мен.
Човекът с радост се съгласил на всичко и просякът, като му дал двете бобени зърна, си тръгнал.
Настанал денят, когато този човек дочакал двама хубави сина. Нарекъл ги Арслан и Батър.
Момчетата растели за чудо и приказ, приличали си като две бобени зърна, а заедно с тях растели и лудували две жребчета, които бащата подарил на малките си синове.
Всичко вървяло добре. Арслан и Батър вече станали момци. Бащата бил много щастлив и дори забравил да мисли за стария просяк. Но просякът се появил на двора, когато съвсем не го очаквали, и си поискал обещаното.
Тежко било на бащата да се разделя с единия си син, но не можел да се отметне от думата си. Дал Арслан.
Просякът качил Арслан на коня си и го откарал от бащиния дом, а след него тръгнал и конят на Арслан.
Щом само бащиният дом се скрил от погледа, просякът силно ударил Арслан по главата, съборил го от коня и го накарал да върви пеш. Пътят бил тежък. Момъкът се уморил, ожаднял.
Като гълтал жадно студената, бистра вода на крайпътния извор, той изведнъж забелязал на дъното му един човешки череп.
— Този, който те отне от баща ти — казал черепът на Арслан, — измами всички ви: той не е просяк, той е Черния магьосник. Иска да те изяде. Изяде и мен някога, отдавна, отдавна, изяде и много други хора… Но ти си толкова млад! Жал ми е за теб. Слушай: когато стигнете в железния дворец на Черния магьосник, той ще те накара да пометеш пода. На това ти му отговори: „У дома винаги метеше майка ми. Научи ме и ще помета.“ Магьосникът ще те научи и ще каже: „А сега запали пещта“. Ти отново отговори: „Не умея!“ Той ще ти покаже как да разпалиш огъня и ще ти нареди да опечеш хляб. А ти пак отвърни: „Никога не съм виждал как се прави това. Научи ме!“ И когато той ти показва как да мяташ хляба в пещта, хвани го за краката и го хвърли в огъня. И не забравяй, ливни повечко масло, до печката има пълна делва.
— Благодаря ти, приятелю! — казал Арслан на черепа. — Благодаря! Много ми е мъчно, че нищо не мога да ти помогна. — И той се затекъл да настигне магьосника, който вече му се заканвал с огромния си бич.
— Помети пода! — заповядал магьосникът на момъка, когато стигнали в железния му дворец.
— У дома винаги метеше майка ми — отговорил Арслан. — Научи ме и ще помета. Магьосникът взел метлата и му показал, а след това го накарал да насече съчки и да запали огън.
— И това не умея — възразил му Арслан.
И магьосникът насякъл съчки и му помогнал да запали пещта.
— Сега опечи хляб, мързеливецо! — закрещял той, когато огънят буйно запламтял в пещта.
— Не се сърди, господарю! Ти само ми покажи как се мята тестото — помолил Арслан. И щом магьосникът се навел пред пещта, Арслан го хванал за краката, хвърлил го в огъня, ливнал масло от делвата и сръчно затворил капака на пещта.
След като се избавил толкова щастливо от магьосника, Арслан яхнал коня си и потеглил. Искал да се върне в къщи, но по пътя срещнал един човек, който му казал: „Тръгни надясно. Ще минеш край един ручей. Топни пръста си в него и ще видиш чудо!“
Скоро Арслан навлязъл в една гъста гора. Там чул как в най-големия гъсталак силно реве някакъв невидим звяр. Арслан побързал натам и видял една лъвица. Тя с рев се търкаляла по земята: от окървавената й лапа стърчал голям трън. Момъкът извадил тръна и лъвицата му подарила за това една от рожбите си. Момъкът взел лъвчето и поел нататък. По пътя си видял един вековен дъб, на който имало орлово гнездо. Едно орленце било паднало от него и жално пищяло на земята. Арслан го вдигнал и го сложил в гнездото. Орлицата чула крясъка на малките и долетяла. Благодарила на Арслан и за награда му дала едно орле. Момъкът взел орлето и продължил нататък, като помнел думите на срещнатия човек.
Най-сетне видял ручея. Топнал пръста си в бистрата вода и пръстът му станал златен. Тогава умил в ручея косата си, а след това гривата и опашката на коня си. Те също се позлатили.
Като пътувал така, на края Арслан стигнал до главния град на някаква непозната страна. Слязъл от коня, отскубнал едно перо от орлето и пуснал другарите си:
— Вървете и играйте на воля през седем планини, ако щете. В тежък час ще изгоря това перо и тогава, където и да се намирате, бързайте при мен на помощ.
След като ги пуснал, намазал лицето си с кал, нахлупил над веждите проскубания си калпак и тръгнал към града. Там се цанил за помощник на ханския градинар.
А ханът имал три дъщери. Веднъж те заповядали на градинаря да им занесе рози. Градинарят пратил за цветя Арслан. Момъкът накъсал най-хубавите рози и направил три букета. Единия, най-красивия, вързал с косми от златната си коса.
Градинарят занесъл цветята на ханските дъщери и най-красивият букет се паднал на най-малката. Като го взела, тя видяла златните косми, с които бил вързан, и скришом от сестрите си попитала градинаря:
— Кой е връзвал букетите?
— Моят помощник — отговорил той.
Девойката не казала нищо, но скоро наредила работата така, че бащата решил да омъжи всичките си три дъщери.
— Седнете на прозорците — казал той на сестрите — и си избирайте годеници. Аз ще заповядам да минат край вас всички момци от царството ми. Ето ви по една ябълка. Нека всяка хвърли ябълката си на този, който й хареса.
Три дни от изгрев до залез преминавали момците край прозорците на ханския дворец. По-големите дъщери още първия ден хвърлили ябълките си на двама знатни момци. Най-малката все държала своята в ръце — очаквала някого. И ето че настанала вечерта на третия ден.
— Кой е посмял да не се яви по моята заповед? — гневял се ханът. Кого чакаш още, момиче?
— Сама не зная — отговаряла най-малката дъщеря.
Тогава започнали да гадаят кой не е минал край прозорците на двореца. Сетили се за дрипльото, който работел като помощник на градинаря. Повикали го и ханската дъщеря му хвърлила ябълката си.
За големите си дъщери ханът вдигнал богата сватба. А на малката толкова се разсърдил, че я изпъдил и тя с мъжа си се заселила в една малка колиба в края на града.
Скоро след това ханът тежко се разболял. Лекарите дълго мислили какво би могло да му помогне и на края решили, че може да му помогне само еленово месо. А елени рядко се въдели в тази страна.
Двамата по-големи зетьове взели със себе си по четиридесет конника и тръгнали на лов. Арслан също накарал жена си да иде в ханския дворец и да поиска кон и оръжие за него.
Ханът щял да я изгони, но жена му го склонила да изпълни желанието на дъщеря си. Дали й една куца кранта и старо копие, цялото покрито с ръжда.
Арслан оседлал крантата и потеглил. В двореца му се подигравали, а знатните момци хвърляли подире му умрели пилета.
Арслан излязъл от града, скрил копието под една плоча, завързал крантата за едно дърво и задалия орловото перо, което винаги носел в пазвата си. Орелът веднага долетял и Арслан го накарал да намери коня и лъвицата.
Когато всички се явили по зова на стопанина си, Арслан се измил, преоблякъл се със златни дрехи, препасал златно оръжие и тръгнал за гората, където още същия ден убил един млад елен.
Той одрал и изчистил елена, и гъсто намазал с жлъчка едно парче. След това седнал на един хълм и
