Колийн Маккълоу
Венец от трева
Част III: Омразата
7
След като според думите на малкия Цезар омагьоса Катон Консул и го лиши от възможността да воюва срещу марсите, Луций Корнелий Сула предприе всички нужни ходове, за да възвърне в римски ръце териториите, отнети от италийците. Макар официалният му пост да продължаваше да бъде този на висш легат, той фактически се беше превърнал в главнокомандващ целия южен театър на бойните действия. Сула беше сигурен, че никой от консулите, още по-малко от сенаторите, би му се бъркал в работата — стига, разбира се, той да постигнеше поне някакви успехи. Италия беше уморена; от двамата водачи на италийските народи единият — марсът Квинт Попедий Силон — дори би приел да капитулира, ако не беше другият — самнитът Гай Папий Мутил — да го възпре. Сула добре познаваше самнитския нрав и беше сигурен, че докато Мутил не се убеди в пълното поражение на войските си, никога не би се съгласил на мир с Рим.
Първото, което Сула стори, представляваше тайна и съвсем изненадваща маневра. За свое щастие той разполагаше с човека, който да я извърши както трябва. Ако планът успееше, щеше да ознаменува началото на самнитския край и пълната римска победа в Южна Италия. Без дори да съобщи на Катул Цезар в Капуа с каква цел изтегля двата най-добри легиона от армията, действаща в Кампания, Сула ги натовари посред тъмна нощ на товарните кораби, закотвени в пристанището Путеоли.
Начело на легионите застана легатът Гай Косконий, който получи от началника си съвсем ясни и подробни заповеди. Трябваше да заобиколи южния край на италийския ботуш и да акостира по източните му брегове някъде около град Апенеста в Апулия. Пътуването можеше да се раздели на три големи отсечки. По време на първата — на юг, покрай западното крайбрежие на полуострова — никой нямаше да се учуди кой знае колко от римската ескадра; из цяла Италия се разнасяха слухове за поредното въстание в Сицилия и в това, легионите да се запътят към острова, нямаше нищо нелогично. През втория етап от голямата обиколка корабите щяха да следват все така брега и да се правят, че целта им е да снабдят с провизии откъснатите римски градове като Кротон, Тарент и Брундизиум. Във всяко едно от пристанищата офицерите усилено трябваше да разправят как отивали към Мала Азия. За по-голяма сигурност Сула беше говорил и на войниците, че задачата им се отнася именно до далечната задморска провинция. Когато най-после ескадрата напуснеше Брундизиум и предприемеше последната, най-кратка, част от пътуването си, всички жители на града трябваше да останат с впечатлението, че легионите отиват в македонското пристанище Аполония, от отсрещната страна на Адриатика.
— След Брундизиум — предупреждаваше подчинения си Сула — да не сте помислили да се доближите до брега. Едва когато стигнете крайната си спирка, тогава ще акостирате и ще излезете на сушата. Къде точно да стане това, оставям на теб. Нека мястото бъде тихо и спокойно, а ти не бързай с първия си удар. Изчакай легионите ти да се приготвят и чак тогава влез в сражение. Целта ти е да е освободиш Минуциевия път на юг от Ларинум и Апиевия на юг от Аскулум Алулиум. Щом успееш и в двете, съсредоточаваш силите си срещу Източен Самниум. Докато изпълниш всичко това, аз вече ще съм тръгнал по суша на изток и ще чакам да се срещнем.
Косконий беше доволен от възможността да се отличи. Знаеше, че с двата легиона, които Сула му предоставяше, той има всички шансове да успее в начинанието и да оправдае оказаното му доверие. И все пак предпочиташе да си мълчи и само да слуша последните нареждания на благодетеля си.
— Помни, Гай Косконий, гледай да останете повечко на море — допълни Сула. — Не искам да изминавате повече от двайсет и пет мили на ден. Сега сме краят на март. Нека излезете на бреговете край Апенеста след около петдесет дни. Ако пристигнете по-рано и влезете в бой с италийците, няма да мога да ви се притека на помощ. Тези петдесет дни са ми нужни, за да си върна всички пристанища в залива Кратер и да изтикам Мутил от Западна Кампания. Едва след като успея и в едното, и в другото, ще мога да потегля на изток.
— Тъй като заобикалянето на полуострова по вода не е лесна работа, по-добре, че ми оставяш тези петдесет дни, Луций Корнелий — увери го Косконий.
— Ако трябва да гребете, ще гребете.
— Точно след петдесет дни ще бъда там, където ми е наредено, Луций Корнелий. Можеш да разчиташ на точността ми.
— Да не си загубил нито един войник, да не говорим за кораб.
— Всеки от корабите ми си има своя добър капитан, всеки от капитаните — своя добър лоцман. Флотилията ни е осигурена срещу всички ситуации, които биха могли да възникнат по пътя. Няма причина да не изпълня всичко според нарежданията ти. Ще стигнем Брундизиум възможно най-бързо и ще останем в пристанището възможно най-дълго. Ще акостираме в Апулия, когато трябва — нито ден по-рано, нито ден по-късно.
— Чудесно! И помни още нещо, Гай Косконий, съюзникът, на когото най-много трябва да се уповаваш, е богинята Фортуна. Всеки ден ще й поднасяш нещо в дар. Ако тя те обикне така, както винаги е обичала мен, всичко ще бъде както го желаем.
Флотилията, натоварена с двата легиона на Косконий, напусна пристанището на Путеоли още на следващия ден. Предстоеше й тежка борба с всички природни елементи; единственият, който можеше да се окаже в нейна полза, беше късметът. Сула изчака и последния кораб да се скрие зад хоризонта, след което бързо се върна в Капуа и оттам продължи за Помпей. Трябваше да организира едновременно нападение по суша и по вода, защото крепостта бе добре защитена откъм устието на река Сарн, където се намираше пристанището й. Сула мислеше да бомбардира града със запалени стрели, изпращани от римската флотилия в реката.
Измъчваше го една тревожна мисъл, която можеше да се окаже и необоснована, но така и не можеше да я пропъди. Флотилията, закотвена пред подстъпите на града, беше поверена на човек, комуто нямаше абсолютно никакво доверие — не друг, а Авъл Постумий Албин. Преди двайсет години същият този Авъл Постумий Албин беше предизвикал с неразумните си действия Югуртинската война в Нумидия. Оттогава досега нищо в чепатия му характер не се беше променило.
Когато получи заповед от Сула да напусне с корабите си пристанището на Неапол и да се появи пред Помпей, Авъл Албин си постави за цел най-напред да покаже на моряците си кой ще командва на борда… И какво ще се случи на всеки, който не скача като на пружина при всяко щракване с пръсти на началника си. Но моряците и войниците от корабите бяха все потомствени гърци от Кампания и възприеха демонстрацията му на авторитет като лична, при това непростима обида. Подобно на Катон Консул и Авъл Албин беше позорно замерян с тази разлика, че моряците нямаха под ръка суха пръст, а само чакъл. Като резултат от недоразумението Авъл Постумий Албин умря.
За щастие Сула се намираше наблизо и когато новините за извършеното убийство го достигнаха, той повери войските си на Тит Дидий и бързо се озова в Неапол. Там щеше да преговаря лично с бунтовниците. За свой помощник взе последния си легат Метел Пий Прасчо Младши. Със забележително спокойствие той изслуша разгорещените оправдания на бунтовниците и накрая с леден глас им заяви:
— Страхувам се, че ще трябва да се примиря с факта, че по-добри моряци от вас римската морска история не познава. Иначе едва ли бих могъл да забравя позорното убийство на Авъл Постумий Албин?
Най-накрая назначи за адмирал на неаполската ескадра Публий Габиний и въпросът с бунта привърши окончателно.
През цялото време Метел Пий не се беше осмелил да продума. Отвори си устата едва когато със Сула бяха отново на път и се опитваха да настигнат легионите. С възмущение попита:
— Луций Корнелий, да не би да смяташ, че извършеното не заслужава
Сула килна на една страна сламената си шапка и стрелна приятеля си с поглед.
— Да, Квинт Цецилий, смятам.
