съм записал. С тяхна помощ и онова, което съм чувал от братовчед си за навиците на старата дама, смятам, че ще бъдете в състояние да отговорите на всеки обикновен въпрос.
Има нещо дяволски коварно в този Джийвс. Толкова пъти откак сме заедно ме е сащисвал с някое явно откачено предложение, хрумване или план за действие и след не повече от пет минути вече е успявал да ме убеди, че то не е само напълно в реда на нещата, но дори е гениално. В случая му потрябва четвърт час да ме приобщи към последното си умотворчество, което засега се оформяше като най-налудничавато, но го направи. Удържах криво-ляво фронта, когато той ме смаза с един удар.
— Искрено ви съветвам, сър, да напуснете Лондон възможно по-скоро и да се скриете за известно време някъде, където трудно биха ви намерили.
— Ъ? Защо?
— Мисис Спенсър се обади три пъти през последните няколко часа, сър, и настояваше да разговаря е вас.
— Леля Агата! — изписках, пребледнял под бронзовия загар.
— Да, сър. От думите й разбрах, че е прочела във вечерните вестници за тазсутрешната съдебна процедура, сър.
Подскочих от стола като прерийно зайче. Щом като леля Агата е изровила томахавката, налагаше се да изчезна яко дим и то незабавно.
— Джийвс — рекох, — настана време не за думи, а за дела. Събирай багажа и то бързо.
— Вече съм го събрал, сър.
— Разбери кога има влак за Кеймбридж.
— Влакът тръгва след четиридесет минути, сър.
— Повикай такси.
— Таксито чака пред вратата, сър.
— Чудесно! Води ме тогава.
Къщата на Прингълови се намираше доста далеч от Кеймбридж, на една-две мили по пътя за Тримпънртън. Когато пристигнах, всички вече се обличаха за вечеря. Така че чак когато нахлузих вечерните одежди и слязох в трапезарията, имах щастието да се срещна лице в лице с цялата глутница.
— Добър вечер! — казах, като поех дълбоко въздух. Опитвах се да говоря с ясен и звънлив глас, но настроението ми не беше от най-слънчевите. Всеки скромен и непретенциозен мъж изпитва неудобство, когато посещава за пръв път чужда къща и съвсем не му става по-леко от факта, че трябва да се преструва на друг. Осезателно усещах премаляване, за което допринесе и присъствието на Прингълови.
Сипи ми ги беше описал като видни английски досадници и по всичко личеше, че ще излезе прав. Професор Прингъл беше кльощав и плешив чичко с вид на страдащ от хронична диария и поглед на настъпена моруна, а по лицето на мисис Прингъл бе изписано безмерно страдание, сякаш през 1900 година е получила лоша вест, от която така и не се е съвзела. Още не бях възстановил душевното си равновесие след запознанството с тези двамата, когато ме представиха на две древни старици, плътно омотани в шалове.
— Сигурно помните мама — печално каза професорът, като ми посочи музеен експонат №1.
— О… а-а-а! — измучах аз, докарал нещо като усмивка.
— И леля ми — въздъхна професорът, сякаш нещата вървяха от зле на по-зле.
— Виж ти, виж ти! — казах и пуснах втора усмивка на експонат № 2.
— Интересно, но тази сутрин тъкмо си приказвахме, че много добре ви помнят — изстена професорът, простил се с всяка надежда.
Настъпи мълчание. Цялата компания, като излязла от най-мрачните разкази на Едгар Алън По, се бе вторачила в мен и аз почувствувах как моята жизнерадост предава Богу дух още в зародиш.
— Помня го Оливър — каза експонат № 1 и изпусна тежка въздишка. — Такова хубаво дете беше. Колко жалко! Колко жалко!
Тактично, разбира се, и изчислено гостът да не почувствува капка неудобство.
— Помня го Оливър — каза и експонат № 2 и ме погледна със същата погнуса, с която клюнестият изгледа Сипи преди да нахлупи черната си шапчица. — Отвратително хлапе. Дразнеше котката ми.
— Като се има предвид, че догодина прави осемдесет и седем, леля Джейн е с прекрасна памет — прошепна мисис Прингъл с погребална гордост.
— Какво каза? — подозрително я попита експонатът.
— Казах, че имаш отлична памет.
— А! — Дъртото чудовище ми метна още един белтък. По всичко личеше, че между нея и Бъртрам няма да разцъфти красива дружба. — Той преследваше моя Тиби из цялата градина и стреляше по него с лък.
В този миг изпод канапето изпълзя котка и се упъти към мен с вирната опашка. Котките много си падат по моя милост, което прави още по-тъжен факта, че трябваше да отговарям за престъпната дейност на невръстния Сипи. Наведох се да я почеша зад ухото, какъвто бе непоклатимият ми навик, но експонатът нададе пронизителен писък.
— Спрете го! Спрете го!
Тя се метна напред необичайно пъргаво за годините си и след като загреба котката, се втренчи в мен с такава злоба, сякаш ме предизвикваше на смъртен двубой. Крайно неприятно.
— Аз обичам котки — промълвих плахо.
Не мина. Симпатиите на компанията не бяха на моя страна. Разговорът съвсем се беше закучил, когато вратата се отвори и в стаята влезе едно момиче.
— Дъщеря ми Елоиз — потиснато каза професорът, сякаш това признание му тежеше като воденичен камък на душата.
Обърнах се да се изръкостискам с нея и така си останах с протегната ръка и увиснало чене. Не помня да ни е нанасян по-мръсен и подъл удар.
Предполагам всекиму се е случвало неочаквано да срещне човек, който поразително му напомня за друг ужасен човек. За да разберете мисълта ми ще ви дам пример. Веднъж, когато бях отишъл в Шотландия да играя голф, видях в хотела да влиза пълно копие на леля ми Агата. Може жената да е била много свестен човек, стига да бях изчакал да я опозная, но аз не чаках. Изпарих се яко дим още същата вечер, неспособен да издържам на гледката. Друг път напуснах страхотно забавен нощен бар, защото оберкелнерът ми заприлича на вуйчо Пърси. Е. Х. Прингъл зловещо приличаше на Хонория Глосъп.
Мисля, че и преди съм споменавал за дъщерята на сър Р. Глосъп. Той лекува откачени, а ние с нея бяхме сгодени за около три седмици, след което, за късмет, на дъртия му хрумна, че съм превъртял и сложи край на идилията. Оттогава само да се сетя за нея и скачам на сън с писък на уста. Та това момиче беше завършен неин образ и подобие.
— Ъ-ъ-ъ… приятно ми е — излъгах аз.
— На мен също.
Гласът й ме довърши. Все едно, че чух самата Хонория. Хонория Глосъп има глас на звероукротител. Това момиче по нищо не й отстъпваше. Конвулсивно отстъпих назад, но подскочих като ужилен, тъй като кракът ми потъна в нещо меко. Пронизително мяукане раздра въздуха, последвано от възмутен крясък. Обърнах се и видях как леля Джейн се опитва на четири крака да събере останките от заврялата се под канапето котка. Бабата ме погледна и ми стана ясно, че най-лошите й предчувствия са се сбъднали.
В този миг съобщиха, че вечерята е сервирана — тъкмо навреме според мен.
— Джийвс — рекох, когато го заварих сам същата вечер, — не съм със слабо сърце, но съм склонен да мисля, че тази авантюра ще ми излезе през носа.
— Не ви ли е приятно тук, сър?
— Не ми е, Джийвс. Ти видя ли мис Прингъл?
— Да, сър, от далече.
— Най-добрият начин да я гледа човек. Внимателно ли я разгледа?
— Да, сър.
— Напомня ли ти за някого?
