извика.
— Кой е той?
— Някой си мистър Ъкридж, сър. Той…
Отгоре прогърмя плътен глас.
— Бауълс, старче!
Бауълс, като всички останали стопани на мебелирани стаи в югозападния район на Лондон, беше бивш иконом, и около него, както около всички бивши икономи, витаеше атмосфера на надутост и превъзходство, която винаги ме изпълваше със смразяващо страхопочитание. Той беше представителен мъж, плешив и с изпъкнали светли очи — очи, които сякаш безстрастно преценяваха колко струвам, и оценката определено не беше в моя полза. „Хм! — сякаш казваха те. — Млад, много млад. И изобщо не прилича на хората, които съм свикнал да срещам в най-изисканите кръгове.“ А сега, когато чух как към този сановник се обръщат — при това гръмогласно — със „старче“, ме изпълни същото усещане за предстоящ хаос, каквото би изпълнило някое благочестиво кюре, видяло някой да шляпва неговия епископ по задника. Ето защо изпаднах направо в потрес от изненада, когато той отговори не просто благо, а дори с нещо подобно на дружелюбност.
— Сър? — изгука Бауълс.
— Донеси ми шест кокала и един тирбушон.
— Много добре, сър.
Бауълс се оттегли, а аз хукнах нагоре по стълбите и със замах отворих вратата на всекидневната си.
— Божичко! — втрещен възкликнах аз.
Стаята приличаше на море от пекинези. Последвалото преброяване намали техния брой до шест, но в онзи първи момент ми се стори, че бяха стотици. Накъдето и да обърнех поглед, очите ми срещаха ококорени срещу мен кучешки очи. Стаята имаше вид на гора от поклащащи се опашки. Застанал с гръб към камината, Ъкридж пушеше невъзмутимо.
— Здрасти, младежо! — каза той, като сърдечно махна с ръка, сякаш да ме накара да се отърся от изненадата си. — Пристигаш точно навреме. След петнайсетина минути трябва да хуквам да хващам влака. Млъкнете, псета проклети! — изрева той и шестте пекинеза, който не бяха престанали да лаят от момента на моята поява, спряха насред поредния лай и се умириха. Очевидно за представителите на животинското царство, като се почне с бившите икономи и се свърши с пекинезите, личността на Ъкридж излъчваше някакъв магнетизъм, граничещ със свръхестественото. — Заминавам за Шийпс Крей, в Кент. Наех къщурка там.
— Там ли ще живееш?
— Да.
— А леля ти?
— О, изнесох се. Животът е суров и неумолим и ако сериозно искам да натрупам състояние, трябва да се напъна, а не да стоя заврян в някое затънтено място като Уимбълдън.
— Има нещо вярно в това.
— На всички отгоре тя ми каза, че само като ме погледнела, започвало да й се повдига и повече никога не искала да ме вижда.
Можех да се досетя, още като го видях, че в техните отношения бе настъпил някакъв катаклизъм. Разкошните дрехи, превърнали го в такава неочаквана радост за окотопри последната ни среща, бяха изчезнали и той отново беше в костюма си от предуимбълдънската епоха, който, ако използваме фразата, употребявана в рекламите, беше ярко самобитен. Над сивите панталони от каша, жакета за голф и кафявия пуловер Ъкридж беше наметнал като кралска роба яркожълта мушама. Яката му се беше откачила от копчето и под нея се показваха няколко сантиметра гол врат. Косата му беше разчорлена, а властният му нос бе увенчан от пенсне с метална рамка, майсторски закрепено над щръкналите му уши с тел от капачка на джинджифилова лимонада. Целият му вид излъчваше бунтарски дух.
Бауълс се появи с чиния кокали.
— Браво. Сложи я на пода.
— Много добре, сър.
— Този тип ми харесва — каза Ъкридж, когато Бауълс затвори вратата. — Проведохме страшно интересен разговор преди да се върнеш. Знаеш ли, че братовчед му се подвизавал из мюзикхоловете?
— Не е споделял това с мен.
— Обеща да ме запознае с него. Може да се окаже полезно човек да поддържа връзка с някого, който е ориентиран в нещата. Разбираш ли, старче, хрумна ми изключителна идея. — Той размаха драматично ръка, като събори гипсовата статуетка на малкия Самуил, коленичил за молитва. — Добре де, добре, можеш да я залепиш, пък и не ти е притрябвала кой знае колко. Да, сър, хрумна ми страхотен план. Идеята на хилядолетието.
— И каква е тя?
— Ще дресирам кучета.
— Ще дресираш кучета?
— За представления в мюзикхола. Нали знаеш, номера с кучета. Кучета изпълнители. Купища пари има в това. Започвам скромно с тези шестте. Когато ги науча на няколко номера, ще ги продам на някой професионалист за тлъста сума и ще си купя нови дванайсет. Ще ги дресирам, ще ги продам за тлъста сума и с парите ще си купя двайсет и четири. Ще ги дресирам…
— Чакай малко. — Главата ми беше започнала да се върти. Във въображението ми беше изникнала картина на Англия, осеяна с пекинези, всеки изпълняващ някакъв номер. — Откъде тази сигурност, че ще успееш да ги продадеш?
— Разбира се, че ще ги продам. Търсенето е огромно. Предлагането не може да насмогне. По скромна преценка, мисля, че първата година ще успея да спечеля четири-пет хиляди лири. Това, разбира се, е преди бизнесът да започне да се разраства.
— Разбирам.
— Когато нещата тръгнат както трябва, организирам всичко и наема хора да работят за мен, ще бъда само на крачка от големите пари. Целта е да направя нещо като колеж за кучета някъде в провинцията. Голямо имение с огромен двор. Многоброен персонал, всеки член от който ще отговаря за десетки кучета, а аз ще ги контролирам и ръководя. Потръгнат ли нещата, бизнесът сам ще започне да се развива и единственото, което ще правя, ще бъде да си седя в креслото и да джиросвам чекове. Разбира се, не мисля да ограничавам деловите операции само в Англия. Търсенето на кучета е всеобщо из целия цивилизован свят. Америка иска дресирани кучета. Австралия иска дресирани кучета. Не се съмнявам, че и на Африка няма да са излишни няколко. Целта ми, момко, е постепенно да монополизирам тази дейност. Искам всеки, който се нуждае от дресирано куче, независимо каква порода, автоматично да идва при мен. И слушай какво ще ти кажа. Ако искаш да вложиш известен капитал, с удоволствие ще ти разреша да натопиш човката.
— Не, благодаря.
— Добре. Както искаш. Само не забравяй, че преди време някакъв тип вложил деветстотин долара в предприятието на Форд за автомобили, когато бизнесът едва прохождал, а накрая прибрал чисти четиридесет милиона. Слушай, този часовник точен ли е? Мили Боже! Ще си изпусна влака. Я ми помогни да подбера тези проклети животни.
Пет минути по-късно, придружен от шестте пекинеза и отнасяйки със себе си фунт от моя тютюн, три чифта мои чорапи и бутилка с остатъци от уиски, Ъкридж пое с такси към гара „Чаринг Крос“, за да се захване с делото на живота си.
Изминаха може би шест седмици, шест безоблачни седмици без следа от Ъкридж, а после една сутрин получих тревожна телеграма. Всъщност, това не беше телеграма, а по-скоро изтерзан зов. Във всяка дума се таеше измъченият дух на един велик мъж, който напразно се е борил срещу съкрушителните изпитания, поднесени му от безмилостния живот. Убеден съм, че Йов би изпратил подобна телеграма след продължително общуване с Валдад. (библ. Йов поставя пред Бога въпроса защо страда и защо Бог не възнаграждава праведните със здраве, богатство и щастие. Онези, с които разговаря, сред които и Валдад, не дават отговор на въпроса му, а му показват, че Бог е твърде велик, за да бъде напълно разбран от ограничения човешки ум., бел. пр.)
