— Прибери ги, прибери ги! — болезнено простена Ъкридж, щом бръкнах в джоба си. — Знаеш ли кой беше онзи тип, с когото говорех? Гуч, бакалина!
— Доставени стоки на стойност шест лири, три шилинга и едно пени?
— Абсолютно!
— Е, ето го твоят шанс. Метни му една кесия злато. Това ще го накара да изглежда глупаво.
— Скъпи ми стари друже, не мога да си позволя да тръгна из селото и да си пилея средствата, за да накарам някакъв бакалин да изглежда глупаво. Тези пари са определени за Никърсън, моя хазаин.
— О! Слушай, онзи тип с шестте лири, трите шилинга и едно пени ни следва.
— Тогава, момко, за Бога, хайде да се размърдаме! Ако този човек разбере, че разполагаме с двайсет лири, животът ни ще бъде в опасност. Веднага ще ни наскочи.
Той ме измъкна бързешком от гарата и ме поведе по сенчест път, който се виеше през полето, като се прокрадваше досущ като „някой, който по пустинен път върви, обзет от страх и ужас, и веднъж назад погледнал, не обръща повече глава, защото знае, че по петите страховит злодей го следва“. Всъщност, страховитият злодей се беше отказал да ни преследва след първите няколко крачки и миг по-късно аз съобщих този факт на Ъкридж, тъй като денят не предполагаше без нужда да се подобряват рекорди по бързо ходене.
Той спря, изпълнен с облекчение, и избърса широкото си чело с носна кърпа, която, установих аз, в недалечното минало беше моя собственост.
— Слава Богу, че се отървахме от него — каза той. — Не е лош човек, общо взето, поне така си мисля — добър съпруг и баща, така разправят, пеел в църковния хор. Но му липсва прозорливост. Това му липсва, стари ми друже — прозорливост. Не може да проумее, че всички огромни промишлени предприятия са изградени по системата на щедри и охотни кредити. Не може да разбере, че кредитът представлява основният източник на енергия за търговията. Без кредит на търговията й липсва гъвкавост. А ако на търговията й липсва гъвкавост, за какво, по дяволите, ни е притрябвала?
— Не знам.
— Никой не знае. Е, след като вече го няма, можеш да ми дадеш парите. Старият Тапи с желание ли се раздели с тях?
— На драго сърце.
— Знаех си — дълбоко развълнуван заяви Ъкридж. — Знаех си. Добро момче. Едно от най-свестните. Винаги съм харесвал Тапи. Човек, на когото можеш да разчиташ. Някой ден, когато нещата тръгнат с пълна пара, ще му ги върна хилядократно. Радвам се, че си донесъл дребни банкноти.
— Защо?
— Искам да ги пръсна по масата пред този досадник Никърсън.
— Тук ли живее?
Бяхме стигнали до една къща с червен покрив, разположена встрани от пътя сред дървета. Ъкридж енергично разтърси чукалото.
— Кажи на мистър Никърсън — нареди той на прислужницата, — че мистър Ъкридж е дошъл и иска да поговори с него.
В поведението на мъжа, който след малко влезе в стаята, където бяхме въведени, се долавяше онова неуловимо, но ясно изразено отношение, характерно за кредиторите в целия свят. Мистър Никърсън беше среден на ръст, с връхна част почти напълно обрасла с бакенбарди, през която гъста растителност той се взираше в Ъкридж с леден поглед, излъчващ вълни на вреден животински магнетизъм. Веднага се виждаше, че никак не харесва Ъкридж. Общо взето, мистър Никърсън изглеждаше като някой не дотам симпатичен старозаветен пророк, който се кани да разговаря с пленения владетел на амаликитите. (библ. номадско племе, което воюва продължително с израеляните, бел. пр)
— Е? — каза той. Никога не бях чувал тази дума произнесена толкова неприветливо.
— Дойдох за наема.
— А! — предпазливо откликна мистър Никърсън.
— Да се разплатя — поясни Ъкридж.
— Да се разплатите! — невярващо възкликна мистър Никърсън.
— Заповядайте — каза Ъкридж и с величествен жест хвърли парите на масата.
Едва сега разбрах защо този широкомислещ човек се зарадва на дребните банкноти. Те представляваха красива гледка. През прозореца подухваше лек бриз, който така мелодично шумолеше, докато си играеше със струпаното богатство, че неприветливостта на мистър Никърсън изчезна като сутрешна роса под първите лъчи на слънцето. За миг в очите му се появи смайване и той леко се олюля; после, щом започна да събира парите, той доби благосклонния вид на епископ, благославящ поклонници. Радостта се беше върнала в живота на мистър Никърсън.
— Ами, благодарен съм ви, мистър Ъкридж, със сигурност — каза той. — Много ви благодаря. Надявам се, не сте останал с лоши чувства?
— Не съм от тези коне с капаци, стари друже — любезно отговори Ъкридж. — Бизнесът си е бизнес.
— Точно така.
— Е, сега вече мога да си прибера кучетата — каза Ъкридж, като си взе пура от една кутия, която едва сега беше забелязал на лавицата над камината, и мушна още няколко в джоба си съвсем непринудено. — Колкото по-скоро си ги взема, толкова по-добре. Вече загубиха цял ден дресировка.
— Но, разбира се, мистър Ъкридж, разбира се. Те са в бараката в дъното на градината. Веднага ще ви ги доведа.
Той излезе през вратата, като продължи да бърбори угоднически.
— Удивително колко много обичат парите тези типове — въздъхна Ъкридж. — И никак не ми харесва да го виждам. Алчност, така му казвам аз. Очите на този негодник сияеха, направо сияеха, момко, докато прибираше парите. Тези пури са добри — добави той и пъхна още три в джоба си.
Отвън се дочу шум от нерешителни стъпки и мистър Никърсън отново влезе в стаята. Човекът определено имаше угрижен вид. Погледът на обградените му от бакенбарди очи беше изцъклен, а устата му, макар че не беше лесно да се види сред околната джунгла, сякаш беше провиснала скръбно. Той приличаше на някой от по-незначителните пророци, цапардосан зад ухото с натъпкана с пясък кожа от змиорка.
— Мистър Ъкридж!
— Да?
— Мал… малките кучета!
— Е?
— Малките кучета!
— Какво става с тях?
— Няма ги!
— Няма ги?
— Избягали са!
— Избягали? Как, по дяволите, биха могли да избягат?
— Изглежда една от дъските на задната стена на бараката е била разхлабена. Малките кучета трябва да са се промушили. Няма и следа от тях.
Ъкридж отчаяно вдигна ръце и се наду като балон на връв. Пенснето започна да се клати върху носа му, мушамата му изплющя заплашително, а яката му се откачи от копчето, което я придържаше. Юмрукът му се стовари с гръм върху масата.
— Дявол да го вземе!
— Много съжалявам…
— Дявол да го вземе! — извика Ъкридж. — Трудно е. Много е трудно. Идвам тук да развия огромен бизнес, който впоследствие ще осигури поминък и благоденствие на цялата околия, и едва съм сварил да се обърна и да се заема с подготвителните подробности на предприятието, когато пристига този човек и ми задига кучетата. А сега ми разправя с безгрижен смях…
— Мистър Ъкридж, уверявам ви…
— Разправя ми с безгрижен смях, че тях ги нямало. Нямало ги! И къде са се дянали? Дявол да го вземе, ами че те може да са се пръснали из цялата околност. Едва ли ще успея да ги видя отново. Шест скъпоценни пекинеза, вече дресирани на практика до степен, когато биха могли да бъдат продадени с огромна
