— Аз ще ти намеря. Джими Брискоу бъка от всякакви селски къщи, които дава под наем. А и Мейдън Егсфорд, където той живее, е на един хвърлей място от морския курорт Бридмът, знаменит със своя живителен въздух. Труповете в Бридмът скачат от катафалките и го удрят на пролетни танци.
— Звучи примамливо.
— Щом уредя къщата, ще ти се обадя. Мейдън Егсфорд ще ти хареса. Джими отглежда състезателни коне, а в Бридмът скоро се организира голямо надбягване, тъй че ще имаш не само чист въздух, но и развлечения. Един от конете на Джими ще участва и всеки, който разбира, е заложил на него, макар в определени среди да се шири мнението, че жребецът на някой си господин Кук също не бил за изхвърляне. А сега, за Бога, се махни от жицата, защото имам работа.
Дотук, рекох си аз, докато оставях слушалката, добре. Бих предпочел, разбира се, една визита в собствения дом на прародителката, където несравнимият Анатол, при чието име лигите сами потичат, щеше да ме тъпче със своите шедьоври, но един Устър понася несгодите твърдо. А и все пак фактът, че скъпата ми леля нямаше да е в една къща с мен, та да ме навестява час по час за поучителни и обогатяващи беседи, си имаше своите предимства.
Единственото, което ми оставаше сега, бе да съобщя вестта на Джийвс, при която перспектива леко се спаружих.
Проблемът бе там, че ние, кажи-речи, бяхме стегнали куфарите за Ню Йорк и аз знаех, че той очаква това пътуване с изплезен език. Не го знам какви ги върши в Ню Йорк, но явно много му допада, поради което предчувствах горчиво разочарование.
— Джийвс — рекох, когато се върнах в Устъровия Генерален щаб, — боя се, че имам лоша новина за теб.
— Нима, сър? Съжалявам да го чуя.
Лявата му вежда се бе повдигнала с близо четвърт сантиметър и аз разбрах, че е дълбоко развълнуван, тъй като рядко съм го виждал да я повдига с повече от една осма от сантиметъра. Естествено, той веднага си бе направил извода, че ще му съобщя как докторът ми е дал още три месеца живот, ако не и два.
— Диагнозата на господин Мъргатройд не беше ли обнадеждаваща, сър?
Побързах да разпръсна опасенията му.
— Строго погледнато, беше. Твърде обнадеждаваща дори. Той каза, че петната сами по себе си не чинели и една паница леща и можели да се пренебрегнат. За мен те са пролетен повей, от който не ми пука на черупката.
— Извънредно задоволително, сър.
— Извънредно, както казваш. Но почакай, преди да излезеш да танцуваш по улиците, защото това не е всичко. Друго имах предвид, споменавайки за лошата вест, а именно, че трябва да се оттегля в провинцията и да водя спокоен живот. Иначе докторът не отговаря за последствията. С две думи, боя се, че Ню Йорк кучета го яли.
Ударът трябва да е бил суров, но той го понесе с безгрижната невъзмутимост на индианец на кола за мъчения. Нито вик не се изтръгна от устните му, само едно „Наистина ли, сър?“, при което аз веднага се постарах да му изтъкна светлите страни.
— Това е разочарование за теб — рекох, — но може би в крайна сметка трябва да си само благодарен. В наши дни в Ню Йорк, кажи-речи, всеки бива ограбен насред улицата или застрелян от младежка банда, а да те грабят и пречукват, не е никак приятно. Всички тези неща никога не ще ни сполетят в Мейдън Егсфорд.
— Моля, сър?
— Намира се в Съмърсет. Леля Далия гостува там у някакви познати и ще ми уреди вила. Това е на един хвърлей камък от Бридмът. Бил ли си някога в Бридмът, Бийч?
— Често, сър, като момче, а и Мейдън Егсфорд ми е добре познат. Една моя леля живее там.
— А една моя леля пък отива там. Какво съвпадение, а?
Тонът ми беше свеж, защото всичко явно се уреждаше като по мед и вода. Той вероятно бе гледал на предстоящия провинциален рейд като на безпросветно заточение, та облекчението, че първото нещо, което му предстои да види там, ще е една обична леля, трябва да е било страхотно.
По този въпрос толкова. Съобщил своята лоша вест, аз се почувствах в правото си да отгърна други теми и реших, че ще му е интересно да чуе за моята среща с Планк.
— В чакалнята на лекаря си изкарах ангелите, Джийвс.
— Наистина ли, сър?
— Помниш ли майор Планк?
— Името ми се струва смътно познато, сър, но само смътно.
— Добре, ще ти подскажа. Онова старче, пътешественикът, дето ме обвини, че съм се опитал да го ощипя с пет лири, и тъкмо щеше да вика полиция, когато се появи ти и каза, че си инспектор Уидърспун от Скотланд Ярд, а аз съм знаменит мошеник, когото от сума време се мъчиш да спипаш, известен под името Джо Тиролеца, защото винаги съм носел тиролска шапка. И после ме отведе. (Случката е описана в романа „Горе главата, Джийвс“. — Б. пр.)
— А, да, сър, сега вече си спомних.
— Тази сутрин се сблъсках с него. Позна ме веднага в лице, но иначе помнеше само, че името ми започва с Ал.
— Твърде неприятно изживяване, сър.
— Да, здравата ми се разтрепериха мартинките. Истинско облекчение е, като си помисля, че никога повече няма да го видя.
— Лесно мога да разбера чувствата ви, сър.
След няколко дни леля Далия позвъни да каже, че ми е уредила вилата, и да попита кога точно се каня да пристигна.
И така започна онова, което, предполагам, моите биографи ще нарекат „Ужасът от Мейдън Егсфорд“, или може би „Удивителният Епизод С Котката, Която Непрестанно Никнеше Където Не Я Сееш“.
Глава 4
Два дни по-късно потеглих за Мейдън Егсфорд с добрата стара двуместна бричка. Джийвс вече беше отпратил преди мен с багажа и щеше да ме посрещне, несъмнено укрепнал и освежен от общуването със своята леля.
Шофирах във ведро настроение. Макар да трябваше да деля пътя с доста повече астигматични льольовци, отколкото бих желал, това не намаляваше моята еуфория, както съм чувал да я нарича Джийвс. Времето не можеше да бъде по-добро дори ако се напънеше — отвсякъде слънце и сини небеса, а за да бъде идилията пълна, прогнозата на Е. Дж. Мъргатройд за петната се оказа сто процента вярна. Те бяха изчезнали без следа и кожата по гърдите ми беше като обичайния гладък алабастър.
Достигнах крайната точка на пътуването си приблизително в часа за вечерните коктейли и пред мен за пръв път се възправи пасторалната обител, на която бе съдено да стане дом на Устър за неопределен период от време.
Е, очакванията ми бяха, че ще открия някои тънки, но ясно обособени разлики между Мейдън Ег-форд и Монте Карло, и само един поглед ме увери, че не съм се излъгал. Това бе едно от онези селца, които не ти предлагат други развлечения освен разходка надолу по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой, а после разходка нагоре по главната улица, за да се насладиш на коритото за водопой от другата му страна, която според някои познавачи, наслаждавали се цял живот на гледката, била по-естетична. Е. Джимпсън Мъргатройд би гласувал за него с две ръце. „Охо — сякаш го чувах да казва, — те това му трябва на типичния градски младеж.“ Въздухът, доколкото можех да преценя от първите няколко дръпвания, беше истински балсам, тъй че предвиждах един ободряващ и здравословен престой.
Единственият недостатък на селото бе, че в него недвусмислено витаеха призраци, тъй като още на слизане от колата определено съзрях привидението на майор Планк. То излезе от местната странноприемница „Гъската и скакалецът“ и пред оцъкления ми поглед сви зад ъгъла и изчезна, оставяйки ме, както се досещате, в немалък трепет. Вече споменах, че не съм превзет мъж, но все пак никой не обича наоколо му да припкат призраци, та за миг свежото ми настроение леко се повкисна.
