— Не, в една вила в селото.
— Жалко. Можехте да идвате тук да правите компания на Ванеса. Но ще останете поне за обяд, нали? — додаде Планк, който явно смяташе, че гостът има пълното право да кани в къщата на своя домакин къде когото срещне.
— Не, съжалявам — отвърнах. — Вече съм канен у семейство Брискоу в Егсфорд Хол.
Това накара Кук, който от известно време мълчеше, вероятно поради проблеми с гласните струни, звучно да изгрухти.
— Знаех си! Прав бях! От самото начало разбрах, че сте наемник на Брискоу.
— Какви ги говориш, Кук? — запита Планк, който не беше в крак със събитията.
— Няма значение какви ги говоря. Аз си знам какви ги говоря. Този мъж тук е подкупен от Брискоу и е дошъл да ми открадне котката.
— Защо ще ти краде котката?
— Много добре знаеш защо. Разбираш не по-зле от мен, че Брискоу не се спира пред нищо. Погледни тоя тип. Виж му лицето. Вината е просто изписана върху него. И освен това го спипах с котката в ръце. Дръж го да не избяга, Планк, а аз отивам да се обадя в полицията.
И още недовършил, отпраши към къщата.
Признавам, че долових известно безпокойство, като го чух да казва на Планк да ме държи, защото бях изпитал на собствен гръб методите на Планк за държане на хора. Някъде съм споменавал, ако не греша, че при предишната ни среща той смяташе да ме обуздава с помощта на зулуския си боздуган, докато сега бе стиснал в ръка дебел бастун, който, макар да не беше зулуски, можеше да върши същата работа.
За щастие той се оказа дружески разположен.
— Не бива да обръщате внимание на Кук, Устър. Той е разстроен. Напоследък му се струпаха куп домашни проблеми. Всъщност затова и ме помоли да дойда, за да се посъветва с мен. Изпратил дъщеря си Ванеса в Лондон да учи изкуство в Слейд, (Художествено училище към Лондонския университет, основано през 1871 г. — Б. пр.) а тя да вземе да се забърка с лоша компания, да попадне в лапите на полицията и прочее, поради което Кук реши да се прави на тежък баща, прибра я вкъщи и й заяви, че ще я държи тук, докато не й уври умът. Тя много се тръшка, горкичката, но аз й казвам да се радва, че не живее в Екваториална Африка, защото там, ако дъщерята сгази лука, бащата направо й клъцва главата и я заравя на бунището. Е, щеше ми се да си поприказваме още, Устър, но се боя, че трябва вече да тръгвате. Не твърдя, че Кук непременно ще се върне с чифте, но на ваше място не бих разчитал на това.
Съветът му ми се стори мъдър и аз го последвах.
Глава 5
Насочих се към вилата, където бях оставил колата. Докато стигна дотам, щяха да ми станат повече от три мили бъхтане и аз не възнамерявах да направя повече нито една крачка пеш за този ден, та ако ще Е. Дж. Мъргатройд да се спука откъм гърба.
Исках час по-скоро да се консултирам с Джийвс и да чуя неговата преценка за странното изживяване, през което бях минал току-що — най-странното, може да се каже, което ми се беше случвало от половин година насам.
Отношението на стария Кук оставаше за мен все тъй забулено в тайна. Теорията на Планк, че избухливостта му се дължала на лошата среда, в която Ванеса е попаднала в Лондон, ми се виждаше чиста проба прах в очите. Тъй де, ако щерка ти не умее да си подбира приятелите и ходи да малтретира полицаите, това още не означава, че трябва да обвиняваш първия срещнат в кражба на котки. Двете неща просто не се връзват.
— Джийвс — рекох, когато пресякох финалната линия и се сринах в едно кресло, — отговори ми честно на един въпрос. Ти ме познаваш не от вчера.
— Да, сър.
— Имал си всяка възможност да изучиш моята психология.
— Да, сър.
— Е, би ли казал, че съм човек, който краде котки?
— Не, сър.
Мед ми капна на сърцето при този отговор. Никакво колебание, никакво хъмкане и увъртане, просто едно прямо „Не, сър“.
— Точно това очаквах да кажеш. Същото би казал и всеки друг, било то в „Търтеите“ или другаде. И все пак съм обвинен тъкмо в коткокрадство.
— Наистина ли, сър?
— От един червендалест запъртък на име Кук.
И аз му описах накратко перипетиите си, без да наблягам изрично върху съмненията си в неговите напътствия. Той слушаше внимателно и когато свърших, избухна в смях. Това ще рече, че мускулът в ъгълчето на устата му потрепна леко, сякаш там за миг бе кацнал комар.
— Струва ми се, че мога да обясня, сър.
Не повярвах на ушите си. Почувствах се като доктор Уотсън, слушащ как Шерлок Холмс говори за сто четиридесет и седемте вида пепел от цигари и за това колко време е нужно на стръка магданоз да стигне дъното на купичката с масло.
— Това е невероятно, Джийвс — рекох. — Професор Мориарти би изгаснал срещу теб на петата минута. Наистина ли искаш да кажеш, че всички късчета от мозайката са налице и всяко е паднало на своето място?
— Да, сър.
— И знаеш отговора на загадката?
— Да, сър.
— Потресаващо!
— Елементарно, сър. Постоянната клиентела на „Гъската и скакалецът“ се оказа богат източник на сведения от най-разнообразно естество.
— О, поразпитал си момчетата на халба бира?
— Да, сър.
— И какво ти казаха?
— Явно между господин Кук и полковник Брискоу съществуват съществени търкания, сър.
— С други думи, не се харесват взаимно?
— Именно, сър.
— Предполагам, че това често се случва в провинцията. Като няма какво друго да правиш, започваш да пуйчиш над въпроса какъв дръвник е съседът ти.
— Може би е така, както казвате, сър, но в дадения случай са налице по-солидни основания за враждебност, поне от страна на господин Кук. Полковник Брискоу е председател на местния мирови съд и в това си качество наскоро наложил на господин Кук съществена глоба, задето пасял свинете си без разрешение на общинската мера.
Кимнах интелигентно. Такава обида действително може да жегне издълбоко. Аз самият не отглеждам свине, но ако отглеждах, би ме възмутило отдън душа да искам разрешение от някакви си общинари, за да ги искарам да попасат на воля и чист въздух. Да не би да живеем в Русия?
— Освен това…
— О, значи това не е всичко?
— Не, сър. Освен това те са съперници в отглеждане на състезателни коне, което допълнително изопва отношенията им.
— Защо?
— Моля, сър?
— Не виждам защо. Повечето големи собственици на коне се погаждат чудесно. Обичат се един друг като братя.
— Големите собственици да, сър. Но при онези, чиято дейност е ограничена до малки местни състезания, положението е твърде различно. Тяхната конкуренция стои на лична основа и е далеч по-
