Робърт Лъдлъм
Апокалиптичният часовник
Рядко съм писал посвещение по-дълго от два-три реда, но сега е по-различно по очевидни причини:
На моята любима спътница от повече от четирийсет години Мери и нашите деца Майкъл, Джонатан и Глайнис, които проявиха сила, търпение и неподражаемо чувство за хумор (присъщо на нашето семейство). Те са изключителни и аз никога не бих могъл да им изкажа докрай своята любов и благодарност.
„Баща ви се възстановява след операцията.
Кой ще отиде да го донесе?“
На блестящия кардиолог, доктор по медицина Джефри Бендър и на изключителния сърдечен хирург доктор Джон Елефтеридис, както и на целия екип от отделението по сърдечно-съдова хирургия в болницата Йейл — Ню Хейвън, които проявиха ненадмината сръчност и загриженост (мнението, че аз съм чудесен пациент, може да се оспори, за съжаление, не много убедително).
На нашия племенник доктор Кенет М. Кърнс, изключителен хирург, който проявява към своя недотам безгрешен чичо търпение, достойно за мъчениците. Кен, благодаря ти! Благодаря и на брат му, доктора по ядрена физика Доналд Кърнс. Благодаря ти, Дон, за ежедневните телефонни разговори и посещения. Благодаря на докторите Уилям Прескънис и Дейвид „Дука“ Гризе от отделението по белодробни заболявания. Знам, че сте страхотни момчета и ще направя всичко възможно да се чувствам добре.
На нашите съседи И. С. „Изи“ Райдика и неговата съпруга Джанет, които винаги бяха готови да ни помогнат.
На докторите Чарлз Оугънбраун и Робърт Грийни от Спешното отделение на болницата „Норуолк“, Кънектикът, и на всички онези чудесни хора, които накараха тежко болния странник да повярва, че ще доживее до следващия ден. Това е несъмнен подвиг.
Накрая, въпреки всичките ми усилия да го запазя в тайна, благодаря на всички хора, приятели и непознати, които със сигурност считам за приятели, за всички писма и картички с добри пожелания. Получих ги с благодарност и жадно ги прочетох.
А сега нещо за разведряване: дори в най-мрачните ни моменти има нещо смешно. По време на съвсем нормалното сапунисване и къпане в дните преди и след операцията, любезната медицинска сестра ме обърна и с поглед, изпълнен с респект, каза: „Не се безпокойте, господин Л., ще продължа да ви уважавам“.
Амин. Още веднъж изказвам дълбоката си благодарност на всички. Готов съм да участвам в надбягването.
ПРОЛОГ
По алпийската пътека високо в планините на Хаусрук, Австрия, бушуваха снежни виелици и свирепи северни ветрове, а долу в низините бе ранна пролет — минзухарите и нарцисите вече бяха напъпили. Всъщност тази пътека не водеше нито към граничен пост, нито към пропусквателен пункт между два планински района. А и човек не би могъл да я намери на нито една от общодостъпните карти.
Тя водеше към здрав и солиден мост, широк точно колкото да мине кола по него. Свързваше двата края на клисура, широка осемдесет фута. На няколкостотин фута под моста течеше приток на река Залцах. Ако човек минеше по моста и през лабиринта от дървета, щеше да стигне до тайно шосе. В просеката насред планинската гора се виеше стръмна пътека, която се спускаше цели седем фута надолу към затворена котловина. Там цъфтяха минзухари и нарциси. Пролетната равнина бе изпъстрена от зелени ниви и от още по-зелени дървета… Сред тях бяха скупчени ниски постройки с покриви боядисани напречно в наситено зелено. Невъзможно беше да се видят от високо — те просто се сливаха с планинския терен. Това бе главната квартира на Die Bruderschaft der Wacht, Братството на Пазителите — основателите на Четвъртия Германски Райх.
По моста вървяха два силуета, облечени в плътни канадки, кожени ушанки и здрави алпийски ботуши. Двамата мъже криеха лицата си от брулещия вятър и връхлитащия сняг. С несигурни стъпки те стигнаха другия бряг и този, който вървеше отпред, се обади:
— Не бих искал да минавам често по такъв мост.
Американецът изтръска снега от дрехите си, после свали ръкавиците, за да разтрие лицето си.
— Но ще ви се наложи, хер Ласитър, на връщане — възрази застаряващият германец с широка усмивка, докато също се опитваше да изтръска снега. Беше застанал под едно дърво, което донякъде го пазеше. — Не се тревожете, майн хер. Преди още да се усетите, ще бъдете там, където въздухът е много по-топъл и дори цъфтят цветенца. На тази височина все още е зима, а там долу е пролет… Хайде, колата ни пристигна. Последвайте ме!
В далечината боботеше мотор. Двамата мъже тръгнаха; Ласитър вървеше отзад. Те бързо закриволичиха между дърветата и стигнаха малка площадка, където ги очакваше превозно средство, подобно на джип, но много по-голямо и масивно, с много широки пневматични гуми с дълбоки грайфери.
— Кола, значи? — обади се американецът.
— Би трябвало да се гордеете, тя е amerikanisch1! Сглобена е по наши технологии във вашия щат Мичиган.
— Защо не в „Мерцедес“?
— Колкото по-наблизо, толкова по-опасно — отвърна германецът. — Искате ли да построите скрита крепост, не използвайте собствени материали. Това, което виждате, накратко казано е резултат от обединените усилия на много нации — или на техните най-алчни бизнесмени, ако трябва да бъдем точни. На тези, които укриват доставките и клиентите си заради огромната печалба. Разбира се, след като получат доставките, печалбите се превръщат в бомба със закъснител, защото производството трябва да продължи, а пласментът да стане още по-таен. Такъв е животът.
— Убеден съм в това — усмихна се Ласитър и свали шапката си. Косата му беше мокра от пот. Беше висок почти шест фута и бе прехвърлил четирийсетте — годините му личаха по посребрените слепоочия и бръчките в ъгълчетата на хлътналите му очи. Лицето му бе издължено, с изострени черти. Той вървеше към колата, на няколко крачки пред спътника си. Но нито спътникът му, нито шофьорът забелязваха, че той непрестанно бърка из джоба си, внимателно изважда ръка и пуска метални топчета по засипаната със сняг трева. Само това правеше през последния час, откакто бяха слезли от камиона и поели по междуселския алпийски път. Всяко топче излъчваше радиация, лесно доловима с ръчен скенер. Там, където бе спрял камионът, мъжът бе откачил от колана си един електронен радиоизлъчвател. Престори се, че пада, и го пъхна между две скали. Сега имаше ясна следа. Броячът на тези, които го следваха, щеше да отчете на това място върхова стойност, придружена с остро, пронизително пищене.
Професията на мъжа, наречен Ласитър, бе изключително рискована. Той беше таен агент на Американските служби за сигурност. Владееше много езици, а името му бе Хари Латъм. В светая светих на Управлението го наричаха с кодовото име Жилото.
Пътуването надолу към долината зашемети Латъм. Той бе изкачвал няколко планини с баща си и по- малкия си брат, но те бяха някакви ниски, полегати хълмчета в Нова Англия и изобщо не приличаха на тази
