Робърт Лъдлъм
Горещата конспирация
Пролог
В горите на Челябинск, на около деветстотин мили от Москва по права линия, има ловна хижа, някога любимо кътче за усамотение на висшите съветски управници. Дачата бе пригодена да се ползва целогодишно; през пролетта и лятото омайваше погледа с поддържаните градини и венеца диви цветя, обрамчил планинското езеро, през есента и зимата се превръщаше в същински рай за ловците. В годините след рухването на комунизма къщата остана недокосната от новите управници, превърната в убежище на един от най-високо ценените руски учени, ядреният физик Дмитрий Юриев, човек на всички времена, както бяха го нарекли някои. Ученият бе станал жертва на покушение, чудовищен капан, заложен от убийци, които не хранеха и най-малко уважение, а единствено злоба срещу неговия гений, който той искаше да постави в услуга на цялото човечество. Откъдето и да бяха пратени убийците — а това все още никой не знаеше, — злото въплъщаваха те, а не тяхната жертва, независимо от ужасяващата слава, присъща на резултатите от научните експерименти на Юриев.
В леглото лежеше възрастна жена с оредяваща бяла коса, огромният прозорец насреща й разкриваше гледка към килима на ранния сняг. Също както косата и набръчканата кожа на старицата, и всичко отвъд стъклото бе самата белота, застинала непорочна чистота, посипана от небето, огъваща клоните под тежестта си, пръскаща ослепителна светлина. С видимо усилие жената посегна към бронзовото звънче на нощното шкафче и го разтърси.
Измина не повече от секунда-две и в стаята връхлетя трийсетгодишна пълничка жена с кестеняви коси и живи питащи очи. Това бе внучката й Анастасия Солатова.
— Ето ме, бабо, от какво имаш нужда?
— Ти вече стори толкова много за мен, детето ми.
— Отдавна не съм дете, пък и за теб бих направила всичко, сама го знаеш. Да ти донеса ли чай?
— Не, дете, свещеник ми доведи, независимо какъв. Тъй дълго ни бе забранено да общуваме с тях.
— Не ти е нужен свещеник, а силна храна, бабче.
— Господи, колко много приличаш на дядо си. Все спориш, все анализираш…
— Нищо подобно — прекъсна я Анастасия. — Та ти ядеш по-малко и от врабче!
— А онези се тъпчат като невидели… Не че ме интересува, но къде е мъжът ти?
— Излезе на лов. По следите в пресния сняг по-лесно щял да открие дивеча.
— На нас повече храна не ни е нужна. Онези в Москва са необичайно щедри.
— Така и трябва да бъде! — отсече Анастасия.
— Не, миличка. От страх го правят.
— Какво говориш, бабо?
— Доведи ми свещеник, дете. На осемдесет и пет съм вече и някой трябва да узнае истината. Няма време за губене!
Застаряващият висш сановник от руската православна църква приближи до леглото. Признаците му бяха добре познати; безброй пъти ги бе съзирал. Старицата умираше, дишането й се учестяваше, с всеки миг ставаше все по-затруднено.
— Вашата изповед, мила? — провлече божият наместник.
— Не съм ви повикала за изповед! — отвърна Мария Юриева. — Онзи далечен ден бе почти като днешния… всичко наоколо белееше от сняг, ловците се готвеха да излязат, преметнали пушки на рамо. Убиха мъжа ми в ден като днешния, откриха тялото му обезобразено, разкъсано от разярена ранена мечка, подгонена насреща му от онези безумци.
— О да, всички знаем тази трагична история, Мария.
— Отначало разправяха, виновни били американците, по-после заговориха за противниците на мъжа ми в Москва… дори за завистливите му съперници… прах в очите ни хвърляха.
— Било е толкова отдавна, госпожо. Хайде, успокойте се, Господ ви очаква. Той ще ви приеме в лоното си и ще ви дари утеха…
— Това не ме вълнува! Трябва да се знае истината. Самата аз я научих доста по-късно… Звъняха от всички краища на света, ала нито дума черно на бяло, само звуци в ефира… как аз и децата ми, а и техните деца нямало да доживеят утрото, ако изрека онова, което бях чула от мъжа си.
— И какво е то, Мария?
— Сърцето ми скоро ще престане да бие, отче, пред очите ми се спуска мрак.
— Говори, чадо мое. Бог е с теб. Какво те плаши?
— Сила, много по-страховита от онази, способна да насъска един срещу друг дори най-зли врагове.
— Каква „сила“, Мария?
— Матарезе… вездесъщото зло.
Жената килна глава. Беше мъртва.
Огромната, искрящо бяла яхта, на дължина повече от четирийсет и пет метра от носа до края на кърмата, бавно си проправяше път сред плавателните съдове, акостирали край Естепона, най-северната точка от пищното крайбрежие на Коста дел Сол, божествено кътче за отмора на несметно богатите.
В луксозната главна каюта, настанен в тапициран с кадифе стол, седеше мършав старец; обслужваше го личният му слуга, който му служеше вече близо три десетилетия. Подпомаган от своя прислужник и приятел, застаряващият собственик на яхтата се готвеше за най-важната среща в своя дълъг живот, който обхващаше повече от деветдесет години, макар точната възраст да се пазеше в тайна, тъй като немалка част от този живот бе протекла по арени на смъртоносни схватки, където доминираха далеч по-млади мъже. Защо да предоставя на тези ненаситни диваци преимуществото, съпътстващо приписаната му сенилност, която в действителност означаваше натрупан в течение на няколко поколения безценен опит? Три пластични операции бяха превърнали лицето му в подобие на маска, ала промяната бе само повърхностна, просто образ, който да заблуди и обърка противниците, готови при първа възможност да заграбят неговата финансова империя.
Империята вече не означаваше нищо за него. На хартия този гигант възлизаше на повече от седем милиарда американски долара, седем хиляди пъти по милион, натрупани посредством манипулациите на отдавна забравен първоизточник. В началото бе само видение, подхранвано от отмъстителност, но добило сатанински измерения, опорочено от нисшестоящите, движени единствено от собствената си жажда за облагодетелстване.
— Как изглеждам, Антоан?
— Чудесно, мосю — отвърна прислужникът, като поръси страните му с мек лосион и отмахна кърпата, предпазваща строгия официален костюм, допълнен с вратовръзка на райета.
— Не сме се престарали, нали? — попита елегантният старец, като посочи облеклото си и аксесоарите към него.
— Ни най-малко. В случая вие сте всевластният господар, сър, и това трябва да е ясно на всички. Не бива да допускате някой да се противопостави.
— О, стари приятелю, противопоставяне изобщо не се предвижда. Възнамерявам да наредя отделните управителни съвети да се подготвят за деструктуриране. Решил съм щедро да възнаградя онези, които са отдали време и сили за процъфтяването на предприятия, за които не знаят нищо съществено.
— За някои ще бъде трудно да приемат нарежданията ви, mon ami Рене.
— Това е добре! Изоставяш преструвките, което означава, че се готвиш да ми кажеш нещо. — Двамата тихичко се засмяха, след което старецът продължи: — В интерес на истината, Антоан, трябваше отдавна да те вкарам в някой изпълнителен комитет. Не си спомням някога да си ми дал погрешен съвет.
— Предлагал съм услугите си единствено по ваша молба и когато по моя преценка съм разбирал правилно обстоятелствата. Но никога в сферата на деловите въпроси, от които нищо не разбирам.
— Единствено по отношение на хората, нали?
— Нека кажем, че съм искал да ви предпазя, Рене… Хайде, ще ви помогна да се настаните в количката…
— Не, Антоан, този път никаква инвалидна количка! Подай ми ръка и заедно ще влезем в залата…
