объркано, докато гледаше Сполдинг. Защото Дейвид не беше се обърнал грубо или неучтиво. Той просто бе изложил фактите.
Сержантът, който стоеше вляво от подполковника, бутна един лист пред офицера, без да го прекъсва. Подполковникът се загледа.
Погледна отново за момент Дейвид и му махна с ръка да мине.
Докато вървеше надолу по сивия коридор с дъждобран, прехвърлен през ръка, Сполдинг почувства върху себе си погледи, разглеждащи униформата му — без отличителни или някакви разпознавателни знаци. Няколко човека колебливо отдадоха чест.
На нито един не беше отговорено.
Едни се обръщаха, други надничаха от вратите.
Това е той… офицерът — можеше да се прочете в погледите им. Те вече бяха чули клюките, които се носеха с приглушени гласове и в затънтени кътчета. Това е този мъж.
А беше дадена заповед…
Пролог
Едно
Двамата армейски офицери, с измачкани униформи и без фуражки на главите, наблюдаваха групата от цивилно облечени жени и мъже през стъклената преграда. Стаята, в която стояха, беше тъмна.
Червена светлина започна да мига. Разнесе се звук на орган от двете страни на затъмнената стъклена кабина, последван от далечен кучешки лай — на големи, хищни кучета, след което се чуха гласове — дълбоки, ясни, заплашителни. Те се извисяваха над звука на органа и лая на животните.
Там, където съществува лудостта, където могат да бъдат чути виковете на беззащитните, там ще видите високата фигура на Джонатан Таин, който чака и наблюдава в сенките, готов да се бори с тъмните сили. С видимите и невидимите…
Изведнъж се чу пронизителен, умопомрачаващ вик: „Я… гггг… ххх.“ В осветената вътрешна стая пълна жена намигна на нисък мъж с очила, който четеше редове от сценария, и се отдръпна от микрофона, дъвчейки бързо дъвка.
Дълбокият глас продължи нататък:
Тази нощ виждаме Джонатан Таин да се притичва на помощ на обезумялата от ужас Лейди Ашкрофт, чийто съпруг е изчезнал из мъглявите шотландски полета точно в полунощ преди три седмици. И всяка нощ, точно в дванайсет, вой на незнайни кучета се носи по мрачните поля. Изглежда те са едно предизвикателство за този мъж, който потайно върви през обгръщащата го мъгла. Джонатан Таин. Човекът, който търси злото и наказанието на Луцифер, шампионът на беззащитните жертви на нощта…
Музиката на орган стигна кулминацията си. Звукът на лаещи кучета стана още по-ожесточен.
По-възрастният офицер, полковникът, погледна към придружаващия го първи лейтенант. Младият човек беше вперил поглед, пълен със загриженост, в групата равнодушни актьори, застанали в осветеното студио.
Полковникът изпъшка.
— Интересно, нали? — попита той.
— Какво?… О, да, сър. Да, сър — много интересно. Кой е той?
— Високият мъж в ъгъла. Онзи, който чете вестник.
— Той ли играе Таин? — попита лейтенантът.
— Кой? О, не, лейтенант. Струва ми се, че има мажа роля. Нещо с испански диалект.
— Мажа роля… с испански диалект. — Лейтенантът повтори думите с несигурен глас и учуден поглед. — Извинявайте, сър, но съм объркан. Не съм сигурен какво точно
— Така е — поясни полковникът.
Музиката на орган затихна до пианисимо, кучешкият лай заглъхна. Сега се чу друг глас — този път весел, дружелюбен, без да предвещава някаква драма.
„Пилгрим“. Сапунът с аромат на майски цветя. Сапунът — майски цвят. „Пилгрим“ ви поднася още веднъж… „Приключенията на Джонатан Таин.“
Добре уплътнената врата на кабината се отвори и в затъмненото помещение влезе оплешивяващ строен мъж, облечен в строг костюм. Той носеше жълт плик в лявата си ръка, протегна се и подаде дясната на полковника. Говореше тихо, но без да шепне:
— Здравей, Ед. Радвам се да се видим отново. Не е необходимо да ти казвам, че твоето обаждане ме изненада.
— Допускам, че си се изненадал. Как си?… Лейтенант, запознай се с господин Джон Райан, бивш майор. Джон Н. М. Райан от Шести корпус.
Офицерът се изправи.
— Седнете, лейтенант — каза Райан, докато се здрависваше с младия човек.
— Много ми е приятно да се запознаем, сър. Благодаря ви, сър — отговори лейтенантът.
Райан си проправи път през редицата черни кожени столове и седна до полковника пред остъклената витрина. Музиката от орган отново се засили в единство с лаещите кучета. Няколко актриси и актьори се сбутаха край двата микрофона. Всички те наблюдаваха един мъж в друга, този път вече осветена, кабина в отсрещния край на студиото.
— Как са Джейн и децата? — попита Райан.
— Мрази Вашингтон, момчетата — също. Те биха предпочели да са си отново в Оаху. Но все пак на Синтия й харесва. Тя е вече на осемнайсет — нали знаеш, всичките тези вашингтонски балове…
Мъжът от осветената кабина направи някакъв знак с ръка. Актьорите започнаха диалога.
— А ти какво ще кажеш? „Вашингтон“ изглежда добре в досието, нали? — продължи Райан.
— Сигурно е така, но никой няма да узнае, че съм тук. Така че това няма да ми помогне.
— О…?
— Г–2 — уточни полковникът. — Ти изглеждаш много добре, Джон.
— Да, предполагам — Райан се усмихна. — Няма проблеми. Още десет човека в агенцията биха могли да вършат това, което аз правя… дори по-добре. Но в биографиите си нямат Пойнт. Символ съм на агенцията — олицетворение на самата честност. Клиентите си падат по тези определения.
— Глупости. Винаги си се справял с по-капризните. Дори онези, с големите пагони, и те имаха навика да ти прехвърлят конгресмените — полковникът се засмя.
— Ласкаеш ме. Поне така ми се струва! Ласкаеш ме!
— Ъ… х!
Затлъстялата актриса, все още дъвчейки дъвка, изкрещя във втория микрофон. Тя се отдръпна назад и избута напред изнежен актьор, чиито реплики бяха на ред.
— Много се крещи, нали? — констатира полковникът.
— Има и много кучешки лай, и фалшива музика на орган. Дяволски много пъшкане и дишане. „Таин“ е най-популярната ни програма.
— Признавам си, че съм я слушал. В интерес на истината цялото ни семейство я слуша, откакто се върнахме — уточни полковникът.
