нищо освен огромни дървета, издигащи се в тъмнината.
Къде се намираше? Къде беше италианецът Фонтини-Кристи? Може би беше променил решението си? Милостиви Боже! Това не може да е вярно! Не можеше да си позволи да мисли такива неща. Това, което транспортираха в металния контейнер, би могло да хвърли света в хаоса. Италианецът знаеше това. Старейшините имаха пълно доверие в него…
Главата го болеше, слепоочията му пулсираха. Седна на стълбите на тендера — трябваше да се овладее. Погледна часовника си. Боже! Бяха пътували твърде дълго! След половин час щяха да излязат от планината!
— Ето ти го сигнала! — извика Анаксас.
Петриди скочи на крака и се надвеси през прозореца. Сърцето му биеше като лудо, а ръцете му трепереха. На не повече от триста метра напред видя фенер, който се издига и спуска, а светлината му трептеше от снежинките.
Анаксас натисна спирачките на локомотива. Пухтящото чудовище се успокои и затихна. В далечината, подпомогнат от луната и белотата на снега, в светлината на фара Петриди видя един мъж, застанал на малко голо място край линията. Различи и силуета на някакво превозно средство. Мъжът беше дебело облечен — имаше кожена яка и кожена шапка. Превозното средство напомняше камион, но не беше. Задните му колела бяха много по-големи от предните, като на трактор. Но предницата не беше нито на камион, нито на трактор, мислеше монахът. Напомняше нещо друго.
Какво?
Когато се досети, не можа да не се усмихне. През последните четири дни беше виждал стотици такива. В предната част на странното превозно средство имаше платформа за повдигане.
Фонтини-Кристи беше не по-малко изобретателен от монасите от ордена. Документите в чантичката на гърдите му говореха същото.
— Вие ли сте свещеникът от „Ксенопи“? — Гласът на Савароне Фонтини-Кристи беше дълбок, аристократичен, свикнал да заповядва.
Той беше висок човек, слаб под дебелите дрехи, с големи, проницателни очи, хлътнали в орловите черти на лицето му. И беше много по-възрастен, отколкото си го беше представял Петриди.
— Аз съм, сеньор — отвърна монахът и слезе долу на снега.
— Много сте млад. Светите отци са ви поверили невероятно отговорна задача.
— Знам италиански — отвърна Петриди. — Също така знам, че това, което правя, е добро.
Италианецът се вгледа в него:
— Не се и съмнявам. Нима сте имали друг избор?
— Не вярвате ли?
— Вярвам само в едно, млади отче — отвърна Фонтини-Кристи. — Има една-единствена война, която всички трябва да водим. Между тези, които се противопоставят на фашизма, не може да има различия. В това вярвам. — Той рязко се обърна към влака. — Хайде, елате! Нямаме време за губене. Трябва да се върнем, преди да съмне. В повдигача има дрехи. Вземете ги, аз ще кажа на машиниста какво да прави.
— Той не знае италиански.
— Аз знам гръцки. Хайде, бързо!
Изравниха вагона с повдигача. Около металния контейнер поставиха вериги и го измъкнаха навън, на разчистеното място. Дървената му обшивка скърцаше от напрежението, здраво закована и стегната с кожени каиши.
Фонтини-Кристи провери дали е окачен здраво и след като се увери, че всичко е наред, се отдръпна назад и освети символите на ордена с джобното си фенерче.
— Значи това нещо излиза от земята за първи път след хиляда и петстотин години — каза той тихо. — За да се върне отново в нея. Земя, огън и море. Аз лично бих предпочел последните две, млади отче. Огъня или морето.
— Не това е волята Божия.
— Радвам се, че можете да контактувате с него така директно. Вие, светите отци, винаги сте ме изумявали с чувството си за абсолютното. — Фонтини-Кристи се обърна към Анаксас и заговори на гръцки:
— Дръпни напред, за да мога да пресека линията. Пътеката е от другата страна. Ще се върнем, преди да съмне.
Анаксас кимна. В присъствието на този човек се чувстваше неловко.
— Да, ваше превъзходителство.
— Не съм нищо такова. А ти си добър машинист.
— Благодаря — отвърна Анаксас смутен и тръгна към локомотива.
— Този човек е ваш брат, нали?
— Да.
— И не знае?
Младият монах поклати глава.
— Тогава ще имате нужда от вашия Бог. — Италианецът се обърна рязко и заобиколи, за да седне зад кормилото. — Хайде, отче. Чака ни работа. Тази машина е направена да издържа лавини и ще закара товара там, където човек никога не би могъл.
Петриди се качи в кабината. Фонтини-Кристи запали двигателя и умело включи на скорост. Свали платформата отпред, за да може да вижда, машината се затресе и тръгна напред към алпийската гора.
Монахът се отпусна назад и затвори очи в молитва. Фонтини-Кристи подкара по склона към горните части на планините на Шамполук.
— Двама от синовете ми са по-големи от вас — каза италианецът след малко и добави: — Отиваме към гроба на един евреин. Мисля, че мястото е подходящо.
Върнаха се при железопътната линия, когато небето беше започнало да посивява. Петриди слезе от кабината, а Фонтини-Кристи се вгледа в него:
— Знаете къде живея. Моят дом е и ваш дом.
— Ние всички живеем в Божия дом, сеньор.
— Така да бъде. Довиждане, млади приятелю.
— Довиждане. Бог с вас. — Ако реши така.
Италианецът включи на скорост и подкара надолу по едва виждащия се път. Петриди разбираше. Сега Фонтини-Кристи нямаше и минута за губене. Всеки допълнителен час, прекаран извън имението му, би могъл да увеличи броя на въпросите, които биха му задали. В Италия имаше много хора, които го смятаха за враг на държавата.
Наблюдаваха го. Заедно със семейството му.
Младият монах се затича към локомотива. И към брат си.
Зората ги завари, когато пътуваха с ферибота през Лаго Мажоре. Двадесет и шестият документ в чантичката беше техният паспорт. Петриди се зачуди какво ли ги очакваше в Милано, макар и да си даваше сметка, че няма никакво значение.
Сега вече нищо нямаше значение. Наближаваше краят на пътуването.
Светият товар беше отишъл където трябва. Нямаше да го извадят с години, може би хиляда. Не можеше да се каже.
Тръгнаха по главната линия на югоизток, през Варезе към Кастилионе. Не чакаха да се спусне нощта. Малко преди Варезе Петриди видя осветен от яркото италианско слънце пътепоказател:
Бог беше избрал човек от Кампо ди Фиори. Светата тайна сега пазеше Фонтини-Кристи.
Покрай тях се заниза провинциалният пейзаж. Въздухът беше студен, свеж и възбуждащ. Видяха силуета на Милано. Мъглата от фабричен дим навлизаше в Божието небе и се стелеше над хоризонта като сив балдахин. Влакът намали скорост и навлезе в разклоненията на товарната гара. Трябваше да изчакат, докато един човек с униформа на железничар не им посочи завоя напред, където червената светлина на
