свикнеш да го правиш.
— Според мен не е малко. Аз никога не бих могъл да се справя.
Брат му го погледна. Отблясъкът от пещта осветяваше широкото му лице с леко раздалечени очи — волево, силно и едновременно с това нежно. Беше като бик. Добър човек.
— Ти би могъл да се справиш с всичко — каза Анаксас смутен. — В главата си имаш ум, далеч по-добър от моя.
— Глупости — засмя се Петриди. — Не си ли спомняш, като ме удряше по задника и ми казваше да влагам повече ум в работата си.
— Тогава беше малък. Минаха толкова години. През това време ти четеше книги. Мястото ти не беше на товарната гара и се махна от нея.
— Нямаше да успея без теб.
— Почини си, Петриди. И двамата трябва да почиваме.
Вече нямаха нищо общо помежду си и причината за това беше в добротата и щедростта на Анаксас. По-големият брат се беше заел да издържа по-малкия и му беше дал възможност да се измъкне, да стигне по-далеч от него самия… И сега бяха напълно различни. Този факт ставаше още по-непоносим, защото Анаксас Силния долавяше пропастта между тях. В Битоля и Баня Лука той настоя да почиват, да не говорят. След като преминат границата при Монфалконе нямаше да имат много време за сън.
Господ-Бог ги подлагаше на изпитание.
Мълчаха в отворената кабина на локомотива, над тях беше черното небе, под тях тъмната земя, а несекващите звуци на машината изпълваха нощта. Петриди се усещаше странно вцепенен. Сякаш чувствата и мислите го бяха напуснали. Като че ли наблюдаваше някъде отстрани, през стъкло, друг човек, а не себе си. Помъчи се да си представи човека, когото щеше да срещне в Италианските Алпи. Човекът, който беше уредил сложното преминаване през Северна Италия. Кръговете, по които трябваше да се движат и които щяха да ги отведат в Швейцария, по маршрут, който никой нямаше да е в състояние да проследи.
Името беше Савароне Фонтини-Кристи. Имението му се наричаше Кампо ди Фиори. Старейшините на ордена му бяха казали, че Фонтини-Кристи е най-могъщата фамилия в Италия, на север от Венеция. Може би и най-богатата на север от Рим. Това доказваха двадесетте и седем документа, прибрани в кожената чантичка, здраво закрепена за гърдите му. Само много влиятелен човек би могъл да ги осигури. А как старейшините са се свързали с него? По какъв начин? И откъде-накъде човек, който се казва Фонтини-Кристи и който сигурно принадлежи към католическата църква, ще оказва такава помощ на ордена „Ксенопи“?
Не можеше да намери отговорите на тези въпроси, но те не преставаха да го измъчват. Той знаеше какво има в металния контейнер в третия вагон. Беше много повече от това, което си мислеха братята монаси.
Много повече.
Бяха му казали, за да може да разбере. За да може да осъзнае защо трябва да го направи, за да може да погледне Бог в очите без колебание или съмнение. Това беше най-силният и най-свят мотив и той имаше нужда от тази увереност.
Той мушна машинално ръка под грубия плат на ризата си и напипа чантичката. Кожата около каишките го болеше — напипваше отоците и грапавата протрита повърхност. Скоро щеше да се инфектира. Не, не преди двадесет и седемте документа да свършат своята работа. След това вече нямаше да има значение.
Изведнъж на около миля по северната линия се появи експресът за Венеция. Човекът от Сезана изскочи от контролната кула и се втурна към тях. Каза им да тръгват незабавно.
Анаксас хвърли въглища в пещта, пусна пара и подкара локомотива колкото се може по-бързо. Тръгнаха след експреса към Монфалконе.
Служителят на границата взе плика и го занесе на началника си. Офицерът изкрещя с пълно гърло на Анаксас да тръгва.
Безумието започна в Ленано, когато Петриди подаде на диспечера първия от двадесет и шестте документа на Фонтини-Кристи. Човекът пребледня и се превърна в самата сервилност. Младият монах забеляза как държавният служител се вглежда в лицето му, за да разбере докъде се простират пълномощията му.
Стратегията, измислена от Фонтини-Кристи, беше брилянтна. Силата й беше най-вече в нейната простота и се основаваше на страха, на заплахата от наказание.
Гръцкият товарен влак не беше никакъв гръцки товарен влак. Беше една от многото строго секретни композиции, които инспекторите от Министерството на транспорта в Рим непрекъснато изпращаха с проучвателна цел. Те кръстосваха железопътната мрежа на страната и официалните лица в тях проучваха и оценяваха функционирането на системата. Твърдеше се, че докладите им се представят на самия Мусолини.
Светът се шегуваше с железниците на Дуче, но зад хумора се криеше респект. Италианските железници бяха сред най-добрите в Европа и поддържаха това ниво чрез един уважаван от фашистите метод — хора, пътуващи инкогнито, непрекъснато докладваха за работата им. От преценките на тези хора зависеше прехраната — или липсата на прехрана — на всеки железничар. Наказанията, уволненията и повишенията нерядко бяха резултат от неколкоминутно наблюдение. Беше съвсем логично, когато един такъв инспектор откриеше самоличността си, да му се оказва пълно съдействие. Товарният влак от Солун се оказа секретна италианска композиция, снабдена със специално тайно разрешение от Рим. Движението й можеше да се контролира единствено от властите, издали документите, които Петриди представяше на диспечерите. Заповедите, съдържащи се в тях, бяха достатъчно странни, за да са дело на самия Дуче.
Движението в кръг започна. Селцата и градовете се нижеха покрай тях — Сан Джорджо, Латисана, Мота ди Левенца… Влакът от Солун влизаше в гарите непосредствено след други товарни или пътнически влакове. Тревизо, Монтебелуна и Валдфано, на запад от Малкесине на Лаго ди Гарда; през голямото езеро с бавния ферибот и после на север, към Брено и Пасо дела Пресолана.
Навсякъде ги посрещаха със страхопочитание и им помагаха. Навсякъде.
Престанаха да обикалят в кръг, когато стигнаха до Комо. Тръгнаха право на север и завиха на юг към Лугано, после тръгнаха към швейцарската граница и я пресякоха при Саас Фее, където влакът от Солун възвърна идентичността си, но с една малка промяна.
Тя беше предопределена от двадесет и седмия документ, осигурен от Фонтини-Кристи. Той отново беше намерил просто обяснение — швейцарската комисия за международна помощ със седалище в Женева беше разрешила на източноправославната църква да снабдява своето убежище край Вал де Гресоне. Беше ясно, че съвсем скоро границите ще бъдат затворени за подобни композиции. Войната набираше скорост и не беше далеч моментът, когато от Балканите и Гърция нямаше да пристигат никакви влакове.
От Саас Фее пристигнаха на товарната гара в Зермат. Беше нощ. Трябваше да изчакат гарата да приключи работа и да им се обади друг човек, който да потвърди, че нужната стрелка е преместена както трябва. Щяха да навлязат на юг, към Шамполук в Алпите.
В девет без десет от сенките в другия край на гарата излезе един железничар. Пробяга последните стотина метра и им заговори възбудено:
— Бързо! Линията за Шамполук е свободна! Няма време за губене! Стрелката е включена към главната линия и някой може да забележи! Тръгвайте веднага!
Анаксас отново се зае да освободи огромната енергия, създадена от огъня, и тежкият влак пак потегли в тъмнината.
Сигналът трябваше да им бъде подаден в планината, недалеч от един алпийски проход. Никой не знаеше точно къде.
Само Савароне Фонтини-Кристи.
Валеше слаб сняг и белотата му се добавяше към алабастровата покривка на осветената от луната земя. Преминаваха през тунели, издълбани в скалите, завиваха на запад покрай склоновете на планината, а дълбоките клисури зееха заплашително от дясната им страна. Беше много по-студено. Петриди не беше очаквал това, не беше мислил за температурите. За снега и леда; на релсите имаше лед.
Всяка измината миля им се струваше като десет, всяка изминала минута беше все едно час. Младият монах погледна през стъклото и видя осветените от лъча на фара снежинки. Погледна встрани — нямаше
