вътрешността му. Дългите упражнения казваха думата си. Шофьорът на камиона спря за миг пред вратата със сандък в ръце. Размени бърз поглед със спътника си и изчезна във вагона.
Отец Петриди се обърна към брат си:
— Говори ли с някого, когато пое влака?
— Само с диспечера. Естествено. Заедно пихме чай.
— Какво каза той?
— Думи, — с които не искам да обиждам слуха ти. През повечето време. Според документите композицията трябваше да бъде натоварена от монасите на ордена „Ксенопи“ на една глуха линия в далечния край на товарната гара. Не ме попита нищо.
Отец Петриди погледна към втория вагон, вдясно от него. След няколко минути щеше да е натоварен. Щяха да започнат с третия.
— Кой подготви локомотива?
— Както обикновено. Въглищарите и механиците. Вчера следобед. Според заповедта трябваше да бъде резерва. Това е нормално. Машините непрекъснато се повреждат… Италианците ни се смеят за това… Разбира се, преди няколко часа аз отново проверих всичко сам.
— Възможно ли е диспечерът да телефонира до товарната гара? Там, където би трябвало да се товари композицията?
— Когато тръгнах от кулата му, беше почти заспал. Сутрешното движение ще започне — машинистът погледна към сиво-черното небе — най-рано след час. Няма защо да се обажда на никого. Освен ако не му телеграфират, че е станала злополука.
— Телеграфът е прекъснат — каза монахът бързо, сякаш говореше на себе си. — Вода в разпределителната кутия.
— Защо?
— За да нямаме проблеми. И не си разговарял с никой друг, така ли?
— С никой. Дори и със стрелочниците. Преди да тръгна, проверих да не би във вагоните да има някой.
— Трябва да си прегледал графика ни. Какво ще кажеш?
Машинистът подсвирна тихо и поклати глава:
— Ще кажа, че съм изумен, братко. Нима е възможно толкова много неща да се организират така…
— За организацията има кой да се грижи. Какво мислиш за времето. То е важният фактор.
— Ако няма повреди по линията, ще можем да поддържаме скоростта. Граничната полиция в Битоля е жадна за подкупи… В Баня Лука считат гръцките влакове за добро събитие. В Сараево и Загреб няма да имаме проблеми — там пък се интересуват от по-едри риби. Храната за набожните няма да привлече вниманието им.
— Времето ме интересува, не подкупите.
— Подкупите са време. Трябва да се пазарим.
— Само ако се налага, за да не събудим подозренията им. Ще успеем ли да стигнем до Монфалконе за три нощи?
— Ако всичко е организирано както трябва — да. Ако някъде се забавим, ще можем да наваксаме през деня.
— Само в краен случай. Ще пътуваме нощем.
— Упорит си.
— Това е предпазливост. — Монахът погледна встрани. Първият и вторият вагон бяха натоварени, четвъртият щеше да е готов след минута. Отново се обърна към брат си и го попита: — Какво си казал у вас? Че ще караш товарна композиция до Коринт?
— Да. До Навпактос. Корабостроителницата при протока на Патра. Не очакват да се върна по-рано от седмица.
— В Патра сега има стачки. Няма да се обезпокоят, ако се забавиш с няколко дни.
Анаксас се вгледа в брат си. Изглежда, се изненада от информираността на младия монах. В отговора му имаше известно колебание:
— Ще разберат. Жена ми ще разбере.
— Добре.
Монасите се бяха събрали пред камиона на Петриди и очакваха инструкции.
— Ще дойда при теб в локомотива след малко.
— Добре — отвърна машинистът и се отдалечи, след като хвърли един поглед на хората в раса.
Отец Петриди прибра фенерчето в джоба на ризата си и се приближи до другите монаси край камиона. Потърси с очи добре сложения мъж, който го караше. Монахът разбра, отдели се от другите и застана до Петриди.
— Сега разговаряме за последен път — каза младият.
— Дано Божията благословия…
— Моля те — прекъсна го Петриди. — Нямаме време. Просто се помъчи да запомниш всичко, което правим тази вечер.
— Ще стане. Същите пътища, същите камиони, същите заповеди, същите гранични документа до Монфалконе. Нищо няма да е по-различно, освен че един от нас ще липсва.
— Такава е волята Божия. Правим го в Негово име; Това е привилегия, за която аз съм недостоен.
Каросерията на камиона беше заключена с два големи катинара. Ключът от единия беше у Петриди, а от другия — у шофьора. Те се приближиха заедно и отключиха. Пружините отскочиха. Вдигнаха куките и отвориха вратите. Високо горе окачиха фенер.
Вътре също имаше сандъци със символите на ордена. Монасите започнаха да ги разтоварват и в неземната светлина с разветите си раса напомняха танцьори. Носеха, ги до отворената врата на третия вагон. Двама скочиха вътре и започнаха да ги подреждат в единия край.
Няколко минути по-късно камионът беше изпразнен наполовина. Точно в средата, отделен от другите, се намираше един сандък, обвит с черен плат. Той беше малко по-голям и формата му не беше правоъгълна. Беше куб със страна един метър.
Монасите се събраха в полукръг пред отворените врати на каросерията. Процеждащите се през облаците лунни лъчи се смесваха с жълтата светлина на фенера. Странната светлина, тъмната каросерия и черните раса на хората наоколо накараха отец Петриди да се замисли за една катакомба, дълбоко в земята, където се съхраняваха истинските останки на светия кръст.
Реалността не се различаваше много. Само че в стоманения контейнер — защото кубът беше точно това — имаше нещо много по-важно от вкаменената дървесина на разпятието.
Някои монаси бяха затворили очи и се молеха, други гледаха втренчено — хипнотизирани от присъствието на светинята. Мислите им бяха секнали, вярата им се подхранваше от това, което смятаха, че се намира в покрития с черен плат контейнер.
Петриди ги наблюдаваше и се чувстваше отделен от тях — така и трябваше да бъде. Мислите му се върнаха назад, към нещо, което му се струваше, че се е случило преди няколко часа, но всъщност бяха изминали шест седмици. Бяха го повикали от нивата и го бяха въвели в белите стаи на старейшината на ордена. При този най-свят отец имаше само още един свещеник — никой друг.
— Петриди Дакакос — заговори светият отец, седнал зад дървената си маса, — ти беше предпочетен пред всички останали от ордена, за да изпълниш най-отговорната задача в своя живот. В името на Бога и християнския разум.
Представи му другия свещеник. Той имаше вид на аскет, с големи, проницателни очи. Говореше бавно и се изразяваше точно.
— На нас е поверен един контейнер, саркофаг, ако предпочитате, който е останал запечатан в подземна гробница в продължение на повече от хиляда и петстотин години. В него има документи, които биха могли да разрушат християнския свят, толкова опасно е съдържанието им. Те представляват неопровержимо доказателство за всичко, в което вярваме, и все пак, ако станат публично достояние, ще изправят различните религии една срещу друга, сектите, цели народи ще влязат в конфликт… Ще поведат свещена война. Германците напредват. Контейнерът трябва да бъде изнесен от Гърция, защото за съществуването му се носят слухове от десетилетия. Ще го търсят навсякъде. Създадена е нужната организация той да бъде
