Перу!
Пътуването й като студентка по антропология и…
Да, това беше името. Биолог, тръгнал на пътешествие из Перу, за да събира растения и всякакви боклуци за потенциални лекарства… за коя компания? Някаква фармацевтична компания… Бланчард!
Тя се обърна отново към компютъра, влезе в Интернет и потърси информация за Бланчард. Почти веднага откри седалището й — Лонг Лейк, щата Ню Йорк. В момента Виктор Тремон бе изпълнителен директор на компанията. Протегна се към телефона и набра номера.
Беше неделя сутрин, но големите компании често оставяха телефонните си линии отворени в случай на важни обаждания. Бланчард беше една от тях. От другата страна се чу мъжки глас и София попита за Тремон. Гласът й каза да изчака. Тя барабанеше нервно по бюрото, опитвайки се да успокои раздразненото си нетърпение.
Накрая прещракванията в слушалката бяха прекъснати от друг мъжки глас.
— Мога ли да ви попитам за името и какво желаете от мистър Тремон?
— София Ръсел. Кажете му, че е свързано с едно пътуване в Перу, където се запознахме.
— Моля изчакайте. — Последва тишина, а след това: — Мистър Тремон ще говори с вас.
Още една минута тишина, след това…
— Мисис… Ръсел — очевидно се консултираше за името й, — с какво мога да ви бъда полезен? — Гласът му бе нисък и любезен, но заповеднически. Човекът явно бе свикнал да командва.
— Всъщност вече съм д-р Ръсел — каза тя меко. — Не си ли спомняте името ми, д-р Тремон?
— Страхувам се, че не, но вие споменахте Перу. Спомням си пътуването, беше преди дванайсет или тринайсет години, нали не бъркам? — Той вече разбираше за какво го търсят, но не се издаваше в случай, че тя си търсеше работа или се шегуваше.
— Тринайсет, много добре си спомням. Интересувам се от времето, когато сте били край река Караибо. Присъствах там с група студенти антрополози от университета в Сиракуза. Вие събирахте потенциални медицински материали. Обадих се за да ви попитам за един вирус, който открихте в онези изолирани племена, които останалите туземци наричаха народа на маймунската кръв.
В големия офис от другата страна на линията Виктор Тремон почувства студената хватка на страха. С усилие на волята го преодоля. Обърна се и се вгледа в езерото, блестящо като живак под лъчите на утринното слънце. Раздразнен, че е успяла да го изненада с подобни опасни спомени, обърна гръб на природата. Гласът му си оставаше приятелски.
— Сега си спомням за вас. Настойчивата млада русокоса лейди, отдадена на науката. Чудех се дали сте станали антрополог.
— Не, защитих докторат по клетъчна и молекулярна биология. Затова се нуждая от помощта ви. Работя в армейския институт за заразни болести във форт Детрик. Попаднахме на вирус, който много прилича на открития от вас в Перу — неизвестен вид, предизвикващ главоболие, треска, нещо като пневмония. След това прераства в синдром на остро респираторно увреждане и убива за часове напълно здрави хора. Води до обилен кръвоизлив в областта на белите дробове. Всичко това не ви ли говори нещо, д-р Тремон?
— Наричайте ме Виктор. Сега си спомням, че първото ви име беше Сюзън… Сали… нещо подобно.
— София.
— Да, разбира се, София Ръсел. Форт Детрик… — каза той, сякаш си записваше. — Радвам се, че продължавате да се занимавате с наука. Понякога и на мен ми се иска да бях останал в лабораторията, вместо да кисна в офиса. Е, това беше толкова отдавна — в слушалката се чу престорен смях.
— Спомняте ли си за вируса?
— Не. Не си спомням. Скоро след Перу се прехвърлих в областта на продажбите и мениджмънта, сигурно, затова случаят се изплъзва от паметта ми. Но доколкото разбирам от молекулярна биология, навярно грешите. Сигурно си мислите за цяла серия различни вируси, които сме разглеждали. По време на пътуването не изпитвахме недостиг на нови агенти, това поне си спомням много добре.
Ядосана, тя силно притисна слушалката към ухото си.
— Не, уверена съм, че ставаше дума за един отделен вирус, който открихте при изследванията си върху народа на маймунската кръв. Тогава не обърнах голямо внимание. Но по това време не предполагах, че ще се занимавам с молекулярна биология. Все пак вирусът беше толкова странен, че веднага ми направи впечатление.
— Народът на маймунската кръв? Колко дивашко. Сигурен съм, че щях да запомня племе с такова колоритно име.
Неспокойството изпълни гласа й.
— Слушайте, д-р Тремон, това е от критична важност. Вече имаме три жертви на смъртоносен вирус, който ми напомня открития от вас в Перу. Туземците имаха лек, който действаше в почти осемдесет процента от случаите. Те пиеха кръвта на някакъв вид маймуни. Доколкото си спомням, това най-много ви беше удивило.
— Подобна история би ме удивила и сега — съгласи се Тремон. Паметта й го изваждаше от равновесие. — Примитивни индианци с лекарство срещу смъртоносен вирус? За съжаление нищо не знам по въпроса. Ако е както го описвате, би било невъзможно да го забравя. Какво казват колегите ви? Може би някой също е работил в Перу?
София въздъхна.
— Исках първо да се посъветвам с вас. Много пъти сме се сблъсквали с фалшиви тревоги, а наистина Перу беше твърде отдавна… Е, ако действително не си спомняте… — гласът й трепна, чувстваше огромно разочарование. — Убедена съм, че имаше такъв вирус. Ще се обадя в Перу. Може би там пазят някакви доклади за необичайните лекове на индианците.
— Може и да не е необходимо. Пазя дневниците от своите пътешествия. Бележки за растенията и евентуалната им фармацевтична полза. Може да съм отбелязал нещо за вируса.
София подскочи при това предложение.
— Ще съм ви много признателна, ако ги прегледате. Веднага.
— Охо — Тремон топло се засмя. Тя беше в ръцете му. — Тетрадките са някъде в дома ми. Може би на тавана. Може би в мазето. Ще ги потърся и ще ви се обадя утре.
— Задължена съм ви, Виктор. Може би не само аз, а и целият свят. Нека това да е първата ви работа утре. Нямате представа колко сериозно е положението. — Тя му даде телефонния си номер.
— О, мисля, че ви разбирам — увери я той. — До утре сутрин най-късно.
Отново се обърна към искрящото езеро и планините зад него, които неочаквано му се сториха по-близо и застрашително надвесени. Стана и отиде до прозореца. Беше висок, добре сложен мъж с изразително лице, с което природата си бе изиграла една от любимите си шеги: от невзрачен младеж с прекалено голям нос и щръкнали уши, той се бе превърнал в добре изглеждащ привлекателен мъж. Сега караше петдесетте и чертите му бяха придобили аристократичен вид. Бронзовата кожа и металносивата коса привличаха вниманието където и да се появеше. Но Тремон великолепно разбираше, че не красотата му впечатляваше хората, а изключителното му самочувствие. Всяка частица от него излъчваше сила и по-неуверените хора намираха това за заплашително.
Въпреки даденото обещание, не тръгна към усамотения си дом. Стоеше вгледан в планините и се бореше с яда и раздразнението.
София Ръсел. О, боже, София Ръсел. Кой можеше да си го помисли? Той дори не успя веднага да разпознае името й. Изобщо не си спомняше имената на студентите в тази маловажна група младежи. Беше убеден, че никой не помни неговото. Явно подробностите имаха значение за нея. Тръсна ядосано глава. На практика тя не представляваше проблем. Само досадна пречка. И все пак трябваше да се занимае с нея. Тремон отключи тайното чекмедже на бюрото си, извади оттам клетъчен телефон и набра номер.
Отговори му лишен от емоции глас с лек акцент.
— Да?
— Трябва да говоря с теб — заповяда Виктор Тремон.
— В моя офис. След десет минути.
После затвори, върна телефона в чекмеджето и го заключи. Взе слушалката на нормалния апарат.
— Мюриъл? Свържи ме с генерал Каспър във Вашингтон.
