прав и изрядно оформен нос, заедно с израза на големите, тъмни, латински тип очи, му придаваха облик на почти възрастен човек, със свръхестествен за подобна крехка възраст интелект. Въпреки всичко обаче впечатлението, което правеше неговият ум, не можеше да компенсира извънредната му уродливост; имаше нещо козе и животинско в дебелите му устни, жълтеникавата пореста кожа, грубата твърда коса и причудливо удължените уши. Твърде скоро той започна да предизвиква по-голяма неприязън, отколкото дядо си и майка си, и едва щом станеше дума за него, хората мигом си припомняха позабравените с годините занимания с магия и вещерство на стария Уейтли. Както и случая, когато хълмовете потреперили, когато той изкрещял веднъж скверното име Йог-Содот, застанал в центъра на един от каменните пръстени, с голяма книга в ръце. Кучетата също ненавиждаха момчето и той трябваше през цялото време да се брани от тях, съпровождан от неистовия им бесен лай.
Междувременно старият Уейтли продължаваше да закупува добитък, но стадото му не се увеличаваше. Той се захвана да изпили дъските и да възстанови порутените части на къщата — обширна постройка с островърх покрив, задната част на която почти напълно се скриваше от скалистите склонове на хълма. По всяка вероятност у стареца все още се бяха съхранили немалко сили, позволяващи му да завърши подобен тежък труд, и макар че от време на време мърмореше нещо под носа си, като цяло дърводелските работи му оказаха забележително положително влияние. Всъщност всичко започна още с раждането на Уилбър, когато една от бараките с инструменти неочаквано бе приведена в ред и снабдена със солиден нов катинар. Сега, занимавайки се с ремонта на запустелия втори етаж на къщата, той се показа като не по-малко усърден майстор. Манията му се прояви, за жалост, единствено в заковаването с дъски на всички прозорци във възстановената част — макар че мнозина от селото смятаха, че само по себе си подобно възстановяване е признак на безумие. По-неочаквано бе решението му да обзаведе още една стая на долния етаж за своя внук — неколцина съседи бяха успели да зърнат новото помещение, но до втория етаж никой не беше допуснат. Стаята за внука си той снабди със солидни лавици до самия таван; на тях Уейтли постепенно започна да нарежда в строг порядък всички ронещи се древни книги и откъси от ръкописи, които преди се валяха в прах и безпорядък по ъглите.
— Доста работи научих от тях — казваше той, опитвайки се да скрепи разпокъсаните страници с помощта на лепило, приготвено на ръждивата кухненска плоча. — А синчето на щерка ми ще научи още повече. Той ще знай и ще мож’ да ги използва още по-добре, щот’ ще има нужните за туй знания.
Когато Уилбър стана на година и седем месеца — през септември 1914-а — размерите и способностите му станаха почти плашещи. Беше станал едър като четиригодишно дете, говореше свободно и изключително интелигентно. Вкъщи той съсредоточено и прилежно изучаваше рисунките и картите в дядовите книжки, а старият Уейтли го обучаваше и изпитваше търпеливо през дългите спокойни следобеди. По това време възстановителните работи по къщата почти бяха завършени и тези, които я виждаха отвън, се питаха защо един от прозорците на горния етаж е превърнат в здрава, облицована с дъски врата. Ставаше въпрос за прозореца в задната част на фасадата, съвсем близо до хълма; и никой не можеше да си отговори поради каква причина от прозореца към земята се спускаше здрава дървена стълба. След приключването на ремонта мнозина обърнаха внимание на това, че старата барака за инструменти, надлежно заключена и със заковани прозорци от момента на появата на Уилбър на бял свят, отново стои запустяла. Вратата зеела небрежно отворена и когато Ърл Сойер, дошъл заради продажбата на говеда, надзърнал веднъж вътре, бил поразен от гнусната миризма на помещението. Такава воня, уверявал той, никой никога не е помирисвал, освен може би около каменните пръстени по билата на възвишенията, и едва ли има разумно същество на този свят, което да бъде източник на това зловоние. Думите му правят още по-голямо впечатление, като се вземе предвид, че къщите и дворовете на Дънуич никога не са се отличавали с райски благоухания.
Последвалите месеци не бяха белязани от някакви забележителни събития, ако не се броят загадъчните шумове от хълмовете, които непрекъснато се увеличаваха. В навечерието на май 1915 година имаше подземни трусове, които даже жителите на Ейлсбъри усетиха, а около Халоуин изпод земята се дочу страховит грохот, странно синхронизиран с проблясващите пламъци — „туй е дело на вещерите Уейтли“, мълвяха хората — на върха на Стражевия хълм. Уилбър през това време растеше толкова бързо, че на четири години вече изглеждаше като на десет. Сега той четеше без чужда помощ, обаче започна да говори no-рядко от преди. Мълчаливостта стана негова характерна черта, той често се отделяше от другите и именно тогава хората за първи път обърнаха внимание на злия израз, изписан на козето му лице. От време на време той мърмореше някакви думи на неизвестен език и напяваше странни мелодии в причудлив ритъм, които вдъхваха у слушателя чувство на необясним страх. Ненавистта на селските кучета към него вече бе станала пословична и той бе принуден да носи със себе си пистолет по време на разходките си из селото и неговите околности. Понякога той използваше оръжието по предназначение и това не способстваше особено за увеличаването на популярността му сред местните собственици на кучета.
Немногобройните посетители в дома на Уейтли често заварваха Лавиния сама на първия етаж, а в същото време от втория етаж се дочували необичайни викове и трополене на крака. Тя никога не разказваше с какво се занимават баща й и синът й и веднъж смъртно пребледняла, забелязвайки, че продавачът на риба — отявлен шегаджия, — отбил се в къщата, се опитал да отвори вратата, водеща към горния етаж. Търговецът после разказал на посетителите в магазина в Дънуич, че му се сторило, че отгоре се разнася конски тропот. Слушателите му се замислили, спомняйки си моментално за необикновената врата и стълбата, а също и за добитъка, който пропадал толкова бързо вдън земя. После мнозина пребледнели от страх, като се сетили за историите от младостта на стария Уейтли и за зловещите същества, призовавани от дълбините на земята, когато в точно определено време той принасял кастриран бик в жертва на незнайни езически богове. Освен това се набивало на очи и обстоятелството, че селските кучета започнали да ненавиждат къщата на Уейтли толкова яростно, колкото и мразели младия Уилбър.
През 1917 година започна войната и скуайър Сойер Уейтли, бидейки председател на местната наборна комисия, предприе достатъчно усилия по събирането на млади мъже от Дънуич, годни за изпращане в лагер за военна подготовка. Властите, угрижени от проявите на присъщото за целия регион израждане, изпратиха група офицери и медицински експерти за изясняване на въпроса; читателите на вестници от Нова Англия навярно ясно си спомнят резултатите от проверката. Публикациите привлякоха вниманието на репортерите към семейство Уейтли, в резултат, на което „Бостън Глоуб“ и „Аркхам Адвъртайзър“ напечатаха цветисти материали за необикновено бързото развитие на Уилбър, черната магия на стария Уейтли, лавиците с необикновени книги, закования с дъски втори етаж на старинния фермерски дом, тайнствената загадъчност на цялата местност и звуците, донасящи се от хълмовете. Уилбър по това време беше на четири години и половина, а изглеждаше на петнадесет. Горната му уста и страните бяха покрити с тъмнокафяв мъх, а глсът му бе започнал да мутира.
Ърл Сойер бе завел репортерите и фотографите в дома на Уейтли и бе насочил вниманието им към странната миризма, която сега сякаш се стичала от запечатания втори етаж. Това било, по думите му, съвсем същото зловоние като онова, което почувствал в бараката с инструментите, оставена на разрухата, след като къщата била вече ремонтирана; сходна била и с вонята, която той усещал, когато се намирал близо до каменните пръстени по билата. Когато статиите излязоха във вестниците, жителите на Дънуич ги прочетоха и се посмяха добре над очевидните грешки на авторите им. Освен това те недоумяваха защо журналистите придават такова значение на факта, че старият Уейтли винаги плащал със златни монети за добитъка, който купувал. Семейство Уейтли бяха приели репортерите със зле прикрито раздразнение, упорито отказвайки да дадат интервю, в стремежа си да избегнат каквато и да е публичност.
За близо десетилетие летописите на семейство Уейтли се вписват напълно в живота на тази нездрава общност, привикнала към странностите им и ожесточаваща се единствено към оргиите им в навечерието на май и около Халоуин. На два пъти в годината те запалваха огньове на върха на Стражевия хълм, като през това време грохотът от възвишенията неимоверно се усилваше; през другите сезони те се занимаваха със своите странни и зловещи дела в усамотения фермерски дом. С течение на времето посетителите започнаха да чуват звуци от затворения втори етаж дори и тогава, когато всички от семейство Уейтли се намираха на долния етаж, и взеха да си задават въпроса дали бързо и безболенено, или пък бавно и мъчително умират принесените в жертва крава или биче. Носеха се слухове за възможна жалба в Дружеството за защита на животните, но от това нищо не излезе, понеже жителите на Дънуич никак не желаеха да привличат върху себе си вниманието на външния свят.
Някъде около 1923 година, когато Уилбър беше момче на десет, а разумът, гласът, фигурата и брадатото
