му лице бяха като на зрял мъж, в старата къща започна втората велика епопея на дърводелските работи. Този път всички те се провеждаха на втория етаж на дома и по разхвърляните части дървения съседите стигнаха до извода, че младежът и неговият дядо са разглобили всички прегради между стаите и даже са премахнали пода на таванското помещение, в резултат на което се образувало обширно пространство между приземния етаж и островърхия покрив. Те срутиха и стария порутен комин, като вместо него монтираха страничен кюнец към ръждивата печка, излизащ директно през прозореца.
През пролетта след тези събития старият Уейтли обърна внимание на увеличаващия се брой на козодоите, идващи от Студената пролетна долина, за да му посвирят под прозореца посред нощ. Той бе склонен да разглежда това обстоятелство като важен знак и разправяше на безделниците в магазина на Озбърн, че изглежда му е дошло времето.
— Те си свирукат почти в тон с мойто дишане — говореше той. — Мисля, че май са готови да хванат душата ми. Знаят, че краят е близко, и не щат да го изтърват. Вий, ’ора, ще узнайте след кат’ умра, дал’ са ме хванали или не. Ако са успели, ще пеят и ще се смеят до вечерта. Ако не са обаче, ще са тихи и кротки. Май между тях и душите, дет’ ги ловят, понявгаж стават големи свади.
По време на Празника на урожая през 1914-а доктор Хоутън от Ейлсбъри беше спешно извикан през нощта от Уилбър Уейтли, който пристигнал в магазина на Озбърн в Дънуич, препускайки на единствения си останал кон, за да му телефонира. Лекарят намери стария Уейтли в плачевно състояние — сърдечната му дейност и затрудненото му дишане недвусмислено показваха, че краят му наистина е близо. Безформената дъщеря албинос и брадатият внук стояха редом до кревата, а в същото време от пространството над главата им се чуваха неспокойни звуци, напомнящи ритмичния шум, който създават морските вълни, когато се разбиват о брега. Лекарят обаче се опасявал повече от побеснелите птици зад прозорците; като че ли цял легион козодои крещели дяволските си послания в унисон с тежкото неравно дишане на умиращия човек. Всичко това бе толкова зловещо и неестествено, че доктор Хоутън си пожела изобщо да не беше идвал на подобно прокълнато място.
Около един часа след полунощ старият Уейтли дойде в съзнание, потисна за малко хриптящото си дишане и каза, обръщайки се към внука си:
— Повече място, Уили, повече място, скоро. Ти растеш, а то расте дваж по-бързо. Скоро вече ще мож’ да ти служи, хлапе. Отвори вратите на Йог-Содот с онуй дългото песнопение, дето ще го намериш на страница 751 от пълното издание, а след туй пални с клечка затвора. Огън от земята не мож’ му стори нищичко.
Той очевидно не беше с ума си. След паузата, по време на която козодоите отново нагодиха крясъците си към дишането на стареца, а отдалеч се носеха едва доловимите звуци от хълмовете, старият Уейтли добави още няколко фрази:
— ’Рани го редовно, Уили, и гледай к’во количество му даваш. Не му позволявай да расте твърде бързо, щот’ няма достатъчно място и ще се измъкне навън преди да отвориш за Йог-Содот, а тогаз край на ’сичко, тури му пепел. Само ония, дет’ са отвъд, само те могат да го накарат да се плоди и да действа. Само те, В’ликите Древни, дет’ искат да се завърнат.
Тук речта му отново прекъсна, заменена от рязко поемане на въздух в старческите гърди, и Лавиния закрещя, чувайки как козодоите са сменили песента си. Така продължи повече от час, докато накрая не се разнесе финалният гърлен хрип. Доктор Хоутън притвори сбръчканите клепачи над изцъклените сиви очи и в този момент крясъците на птиците изведнъж секнаха. Настъпи тишина. Лавиния изхлипа, а Уилбър тихичко се изкиска, щом забеляза, че грохотът от хълмовете още не е престанал.
— Не успяха да го хванат! — избоботи той с тежкия си басов глас.
По това време Уилбър вече бе станал учен с голяма ерудиция в своята област и беше известен с кореспонденцията си с множество библиотеки из най-различни градове, където се съхраняваха редки и забранени древни книги. В Дънуич все повече и повече го ненавиждаха и се страхуваха от него, най-вече заради случаите на изчезвания на неколцина младежи, след които подозрението като че ли само сочело към неговата врата. Той обаче винаги бе в състояние да преустанови разследването — къде с помощта на страх, къде с подкупи, използвайки запасите от старинно злато, които както и по времето на дядо му, редовно се харчеха за закупуването на добитък. Сега той бе напълно зрял човек във всички отношения, и ръстът му, достигнал средното за един мъж ниво, започна постепенно да преминава този предел. През 1925 година, когато един от кореспондентите му от Университета Мискатоник се загледа в него, а после, пребледнял и уплашен, се отдалечи, височината му надхвърляше два метра.
През всички тези години Уилбър се отнасяше с непрекъснато растящо презрение към майка си — уродливата албиноска — и в крайна сметка й забрани да го съпровожда в неговите пътувания до хълмовете в началото на май и края на октомври, а през 1926-а нещастното създание се оплака на Мами Бишоп, че се бои от своя син.
— За съжаление не моа ти кажа ’сичко, дет’ го зная, Мами — бе казала Лавиния. — А ся веч’ и аз не зная ’сичко. Уп’вавам се на нашия Господ, щот’ не зная нито к’во иска моя син, нито с к’во се занимава.
Този Халоуин грохотът от върховете беше необичайно по-силен, макар че вниманието на хората бе привлечено no-скоро от ритмичните крясъци на множеството козодои, скупчили се, както си личеше, около неосветената къща на Уейтли. След полунощ воплите им достигнаха своя демоничен апогей, който бе чут в цялата околност, и едва около разсъмване те се поуспокоиха. След това изчезнаха и отлетяха на юг, където престояха един месец повече от обичайното. Какво означаваше това, никой не можеше да бъде сигурен — все пак нямаше никакви смъртни случаи в селцето. Но бедната Лавиния Уейтли, уродливата албиноска, никога не беше видяна отново.
През лятото на 1927-а Уилбър постегна двете бараки на двора и се захвана да пренася там книгите си и другите си вещи. Скоро след това Ърл Сойер разказа на любопитните в магазина, че в къщата на Уейтли отново са възобновени строително-ремонтните работи. Уилбър затворил всички врати и прозорци на долния етаж и — най-вероятно — сега разбивал стените между приземните помещения, тъй както той и дядо му бяха постъпили преди четири години с горния етаж. Сега той живеел в една от бараките и, според мнението на Сойер, бил станал угрижен и плах. Хората предполагаха, че знае нещичко за внезапното изчезване на майка си, и от този момент нататък малцина се осмеляваха да се появяват в близост до дома му. Височината на младежа бе станала два метра и десет сантиметра и не даваше никакви признаци, че ще спре да се увеличава занапред.
Следващата зима се случи още едно необичайно събитие, а именно — първото пътуване на Уилбър извън пределите на Дънуич. Корепонденцията му с библиотеката „Уайдънър“ в Харвард, Националната библиотека в Париж, Британския музей, Университета в Буенос Айрес и библиотеката на Университета Мискатоник в Аркхам, по всяка вероятност, вече не можеше да му осигурява всички книги, които му бяха нужни; ето защо в края на краищата той се отправи към книгите лично, в износените си дрехи, мръсен, брадясал, със странния си говор. Отправи се, за да свери сведенията си с един оригинал, намиращ се в Мискатоник — най-близката до него точка в географско отношение. С евтиния си куфар, купен от магазина на Озбърн, и ръста си от близо два метра и четиридесет сантиметра, той приличаше на черен, звероподобен гаргойл, когато се появи един ден в Аркхам в търсене на „Некрономикон“. Зловещия „Некрономикон“ на безумния арабин Абдул Алхазред, в превод на латински от Олаус Вормиус, напечатан и издаден през седемнадесети век в Испания. Той никога преди не беше стъпвал в този град, но без усилие откри сградите на Университета; когато влезе в двора му, огромното куче-пазач с бели зъби на входа така яростно се разлая, че за малко да откъсне масивната си верига, удържаща го да не се нахвърли върху минувачите.
Уилбър носеше със себе си безценен, но непълен екземпляр от английската версия на интересуващата го книга, дело на доктор Дий, който бе получил от дядо си. Когато получи възможността да се запознае със съдържанието на латинския екземпляр, той веднага се зае да сравнява двата текста с целта да намери определен пасаж, който би трябвало да се намира на 751 страница на неговия собствен повреден том. Той бе принуден да обясни това на библиотекаря — не някой друг, а самия ерудит Хенри Ермитидж (член- кореспондент на Академията Мискатоник, доктор по философия от Принстън, доктор по литература в „Джон Хопкинс“), който беше наминал навремето при тях в Дънуич, и сега учтиво го засипа с въпроси. Уилбър си призна, че търси магическа формула или заклинание, включващо страховитото име Йог-Содот, но е озадачен от наличието на несъответствия, повторения и противоречия, които неимоверно затрудняват работата му. Докато преписваше заклинанието, върху което най-накрая се спря, доктор Ермитидж неволно
