промъкне вътре, защото лаят, сега бързо прерастващ във вой и сподавено ръмжене, вече се чуваше отвътре. Нещо подсказа на Ермитидж, че ставащото в сградата не е предназначено за случайни зрители, ето защо той властно спря тълпата, нареждайки на хората да се отдръпнат назад, а през това време отключи вратата на вестибюла. Сред хората зърна професор Уорън Райе и доктор Франсис Морган, на които беше споделил някои от своите предположения и опасения, поради което им махна с ръка да го последват. Звуците, достигащи от вътрешността на зданието, утихнаха в този момент, ако не се брои монотонният кучешки вой; тогава обаче Ермитидж забеляза в храстите цяло ято козодои, надаващи дяволски ритмични крясъци, сякаш в унисон с дишането на умиращ човек.
Сградата беше пропита с отвратителна воня, твърде добре позната на доктор Ермитидж, и тримата се устремиха през вестибюла към малката читалня, откъдето се чуваше ниското скимтене. В първата секунда никой не се осмели да включи осветлението, но в крайна сметка Ермитидж събра сили и щракна ключа. Един от тримата — не се знае кой — силно закрещя, като видя онова, което лежеше простряно на пода пред тях сред разхвърляните в безпорядък столове и преобърнатите маси. Професор Райс разказваше по-късно, че за миг напълно изгубил съзнание, но като по чудо успял да се задържи на краката си.
Съществото, което лежало сгърчено на земята сред зловонна локва жълто-зелена гной, лепкава като катран, достигаше почти два метра и седемдесет сантиметра на дължина, като кучето бе съдрало цялото му облекло и част от кожата. То беше още живо, но се разтърсваше от безмълвни и внезапни конвулсии, а гръдният му кош се издигаше в пълен синхрон с безумните крясъци на чакащите отвън козодои. Късове от дрехите на съществото и парченца кожа от ботушите му се валяха из цялата стая, а съвсем близо до прозореца (където вероятно е била захвърлена) лежеше празна платнена торба. До масата в центъра на помещението на пода се виждаше револвер, а впоследствие по вдлъбнатия, косо излязъл от барабана патрон можеше да се разбере защо не е бил произведен изстрел. Всички останали подробности бяха напълно засенчени от съществото, лежащо на пода. Би било банално да се твърди, че описанието му е невъзможно, но трябва да се изтъкне, че онези, чиито представи твърде тясно са свързани с обичайните за Земята жизнени форми и трите известни ни измерения, много трудно биха успели да си го представят. Отчасти това същество бе несъмнено човекоподобно, ръцете и главата му много приличаха на човешките, а козето лице с неизразена брадичка носеше характерния отпечатък на семейство Уейтли. Торсът и долната част на тялото обаче представляваха загадка от гледна точка на тератологията, като по всяка вероятност единствено дрехите позволяваха на съществото да се придвижва по земята, без да наранява долните си крайници.
Над кръста то бе наполовина антропоморфно; макар че гърдите му, където още се впиваха ноктите на побеснялото куче, бяха покрити с люспеста кожа, наподобяваща тази на крокодил или алигатор. Гърбът бе осеян с жълти и черни петна, напомнящи люспите на някои змии. Под кръста обаче работите стояха значително по-зле — тук всяко сходство с човешкото изчезваше и започваха най-странните и безумни фантазии. Кожата беше покрита с гъста черна козина, а от областта на корема уродливо висяха дълги сиво- зелени пипала, чиито червеникави усти-смукала се отваряха и затваряха лениво. На всяко от бедрата, дълбоко потопени в розовати ресничести орбити, се виждаха бегли подобия на очи; а вместо опашка съществото имаше нещо като хобот, състоящ се от пурпурни пръстени, според всички признаци представляващ недоразвито гърло или уста. Крайниците, ако не се брои покриващата ги гъста кожа, напомняха задните крака на праисторически гущер; те завършваха с набраздени от вени и капиляри месести възглавнички, които не бяха нито лапи, нито копита. При дишането на съществото опашката и пипалата му периодично сменяха цвета си, сякаш подчинявайки се на някакъв цикличен процес. Появяваха се нюанси на зелено — от нормално зеленото до нечовешкото сиво-зеленикаво; на опашката това се проявяваше в редуването на жълто с мръсно сиво-бяло по участъците, които разделяха пурпурните пръстени. Кръв не се забелязваше — единствено зловонната зеленикаво-жълта сукървица, която се стичаше на струйки на пода.
Присъствието на тримата изглежда накара умиращото същество да се посвести малко и то започна да мърмори нещо, без да се обръща и да надига глава. Доктор Ермитидж не направи писмен запис на изреченото от него, но бе сигурен, че нито една дума на английски не бе изречена. Отначало произнесените срички не съдържаха нищо, напомнящо дори и на един от известните на Земята езици, но впоследствие започнаха да се появяват разкъсани фрагменти, явно взаимствани от „Некрономикон“, тази чудовищна ерес, в търсенето, на която съществото се бе озовало тук. Тези фрагменти, по спомените на Ермитидж, звучали по следния начин: „Нгаи, н’гха’гхаа, багг-шоггог, й’ах: Йог-Содот, Йог-Содот.“ Те се изгубваха в нищото, съпроводени от крясъците на козодоите, ритмичното кресчендо на които отразяваше злокобното им предвкусване на смъртта.
После дишането престана и кучето надигна глава, надавайки протяжен печален вой. Жълтеникавото козе лице на съществото бе променило изражението си, а огромните му черни очи бяха хлътнали навътре по отвратителен начин. Зад прозорците пищенето на козодоите внезапно престана, след което ропотът на насъбралата се тълпа бе заглушен от паническото размахване и пърхане на криле. На фона на луната облаците от птици се издигаха високо във въздуха, побеснели от това, че плячката им се бе изплъзнала.
Изведнъж кучето рязко се изправи на крака, излайвайки уплашено за последен път, след което изскочи нервно навън през прозореца, откъдето и беше влязло. От тълпата се надигнаха викове, но доктор Ермитидж гръмко обяви на стоящите на улицата, че никой не трябва да влиза в сградата, докато не пристигне полицията или лекар. Той бе благодарен, че прозорците са разположени достатъчно високо и че през тях не може да се надзърне от улицата; въпреки това той дръпна тъмните завеси, закривайки всички прозорци на помещението. По това време пристигнаха двама полицаи; доктор Морган ги пресрещна във фоайето и ги помоли за тяхно собствено добро да възпрепятстват достъпа до излъчващата зловоние читалня, докато не дойде медицинският експерт и простряното на пода тяло не бъде покрито.
Междувременно на пода на читалнята се случваха ужасяващи промени. Невъзможно е да се опише какъв разпад и разложение протичаха пред очите на доктор Ермитидж и професор Райе и колко стремителни бяха те, но трябва да се отбележи, че освен външните очертания на лицето и ръцете, наистина човешките елементи у Уилбър Уейтли се оказаха нищожно малко. Когато медицинският експерт пристигна, на дървения под бе останала само лепкава бяла маса, а неприятната миризма бе почти изчезнала. Очевидно Уейтли бе лишен от череп и човешки скелет, каквито имат хората, наследявайки доста неща от незнайния си баща.
Но всичко това представляваше само пролог към истинския Кошмар в Дънуич. Представителите на официалните власти изпълниха всички необходими формалности, за да скрият анормалните детайли от обществото и пресата; в Дънуич и Ейлсбъри бяха изпратени хора със задачата да изяснят кои са евентуалните наследници на Уилбър Уейтли. Изпратените завариха жителите на злополучната местност в голям смут както заради усилващия се грохот, идващ от куполообразните хълмове, така и заради непоносимата воня, източник на която бе празната черупка, обшита с дъски, доскоро представляваща семейната къща на Уейтли. Ърл Сойер, който в периода на отсъствието на Уилбър се грижеше за коня и говедата, бе сполетян от тежко нервно разстройство. Официалните власти предпочетоха да не влизат в закования с дъски дом, който им вдъхваше несигурност, и се задоволиха с огледа на жилището на покойния, а именно неотдавна постегнатата барака. Те предоставиха дълъг отчет в съда на Ейлсбъри и казват, че безчислените Уейтли от горен Мискатоник — както процъфтяващи, така и измиращи — и досега се съдят за наследството.
Почти безкрайният ръкопис, изпълнен с неизвестни писмени знаци, съдържащ се в огромен том с кожена подвързия, и повече от всичко напомнящ дневник, за което свидетелстваха промеждутъците между записите, използването на различни мастила и измененията в почерка, се оказа неразрешима загадка за онези, които го намериха. Той лежеше върху старото олющено бюро, служещо на собственика си за писмена маса. След седмица на безрезултатни дискусии той бе изпратен в Университета Мискатоник заедно с колекцията от странни книги на покойния, за изучаване и разшифроване; но дори най-добрите лингвисти скоро разбраха, че да се реши тази загадка няма да е лесно. Никакви следи от старинното злато, с което Уилбър и старият Уейтли се разплащаха за добитъка си и покриваха дълговете си, не бяха открити.
Кошмарът започна вечерта на девети септември. Тогава грохотът от хълмовете беше извънредно силен, а кучетата лаеха неистово през цялата нощ. Първите, които се събудиха на сутринта на другия ден, веднага
