би имала значение. Слушаме ви…
— Е, добре — започна Раул д’Аверни. — Причината, повлякла Елизабет Гаварел във водата в момента на нападението, е безспорна, нали? Събарянето на стъпалата. Аз прегледах тия разнебитени дървени стъпала. Те са били поддържани от два кола, добре забити в дъното на езерото. Коловете са се съборили, защото скоро са били прерязали с трион до три четвърти от дебелината им.
След тия думи се чу леко охкане. Ролан беше излязла от студиото, опирайки се на ръката на Фелисиен-Шарл. Олюлявайки се, тя слушаше думите на господин д’Аверни.
— Възможно ли е?… — мълвеше тя.
Инспектор Русо бе слязъл до стъпалата. Той взе един от коловете, донесен от господин д’Аверни, погледна го и каза:
— Никакво съмнение. Срезът е много явен и скорошен. Ролан забеляза:
— От седмица сестра ми всеки ден ходеше все по същото време да взема лодка. Нима убиецът е знаел това? И всичко е предвидил.
Раул поклати глава.
— Не мисля, че е станало така, госпожице. Не му е било необходимо да хвърля сестра ви във водата, за да изтръгне огърлицата й. Внезапно нападение, борба в продължение на две-три секунди по склона и бягство. Това му е било достатъчно.
Следователят, много заинтересуван, каза:
— Значи според вас друг е устроил този ужасен капан?
— Така мисля.
— Кой? И защо?
— Не зная.
Господин Руслен не можа да прикрие усмивката си: „Работата се усложнява“.
— В такъв случай би имало двама убийци: един по замисъл и друг — фактически. Последният всъщност само е използвал случая. Но откъде е влязъл в имението? И къде се е крил?
— Там — каза Раул, сочейки с пръст „Оранжерията“ на чичо Филип Гаварел.
— В онази къща? Невъзможно е. Погледнете: всички прозорци и врати на партера са затворени и са с плътни капаци.
Раул възрази небрежно:
— Всички са с плътни капаци, но не всички са затворени.
— Хайде де!
— Един от тях, най-вдясно, като остъклена врата, не е затворен. Двете крила са били насилени отвътре и са издърпани едно до друго. Идете ги вижте, господин инспектор.
— Но как е влязъл тоя тип в къщата? — попита господин Руслен.
— През главната врата, откъм външната алея.
— Значи е имал подправени ключове?
— Без съмнение.
— Избрал е това място, за да наблюдава госпожица Гаварел и да я нападне? Чудно!…
— По това имам свои предположения, господин следовател. Но да почакаме господин Гаварел. Предупреден е с телеграма от госпожица Ролан и трябва да пристигне от Кан, където е бил на почивка при сина си. Очакват го всеки момент, нали, госпожице?
— Вече би трябвало да пристигне — потвърди Ролан… Последва дълго мълчание. Авторитетът на д’Аверни се налагаше на всички, които го слушаха. Всичко, което говореше, изглеждаше правдоподобно, дори вярно, въпреки противоречията и невъзможността.
Инспектор Русо, изпъчен пред „Оранжерията“, разглеждаше остъклената врата, която действително не бе затворена. Адвокатите говореха тихо. Ролан плачеше, Фелисиен гледаше нея и господин д’Аверни. Най- после той продължи:
— Господин следовател, казахте, че аферата е сложна. Наистина е извънредно сложна. В такива случаи аз се боя от това, което виждам, и от това, което намирам. И съм склонен да опростявам нещата, защото в действителност всичко се свежда до права линия. В живота не може да има подобна бъркотия от едновременни случки. Такова нещо не съществува. Съдбата никога не си играе по този начин — да струпва неочаквани произшествия. За дванадесет часа къпане, удавяне, удушаване, кражба, смърт… после още две устроени примки, които можеха, които е трябвало да бъдат два други смъртни случая! Всичко това е несъвместимо, глупаво, абсурдно, нечовешко. Не, наистина всичко е прекалено много… И затова…
— И затова?
— Затова аз се питам в това преплитане няма ли линия, която отделя фактите: едните вляво, другите вдясно… Или още по-ясно: дали вместо едно объркано събитие нямаме работа с две нормални, които в някоя точка на своето развитие случайно са се срещнали. В такъв случай би било достатъчно да се намери допирната точка, след която са се объркали конците. Тогава ще може всичко да се види по-ясно.
— О!… О!… — възкликна господин Руслен, смеейки се. — Навлизаме в царството на фантазията. Имате ли доказателство, с което да се аргументирате?
— Никакво — отвърна Раул д’Аверни, — но понякога доказателствата са по-малко убедителни от логиката.
Той млъкна. Всеки размишляваше. Чу се шум от спиращ автомобил зад „Клематитите“. Ролан се спусна към чичо си Гаварел. Заедно се качиха в траурната стая, после господин Гаварел се присъедини към адвокатите. Информираха го с няколко думи. Раул д’Аверни показа отворената остъклена врата на вилата и изрече:
— Вероятно някой се е промъкнал у вас. Господин Гаварел пребледня.
— Някой? Но с каква цел?
— За да краде. Оставили ли сте скъпоценни предмети? Или ценни книжа?…
Чичото на Ролан се олюля.
— Предмети!… Ценности!… Не… И после как биха узнали? Не, не. Не ми се вярва…
Той внезапно се втурна като луд към „Оранжерията“, викайки:
— Не!… Не идвайте!… Никой да не идва!
Запъти се право към партера, бутна притворената врата и изчезна.
След две минути се чуха възклицания. Минаха още няколко секунди — той се появи, плесна с ръце и се строполи на прага на стаята, където всички го чакаха.
Едва процеди:
— Да, така е… Ограбили са ме… Открили са скривалището… Възможно ли е? Всичко е задигнато…
— Много нещо ли са откраднали? — попита следователят. — На колко възлиза?…
Господин Гаварел стана. Беше смъртноблед и сякаш уплашен от изповедта си.
— Значително. Да… Но това се отнася само до мен… Съдът трябва да се погрижи за едно: да намери крадеца! Да ми върне това, което е откраднато…
Раул д’Аверни и инспектор Русо влязоха. Когато отидоха във вестибюла, забелязаха, че ключалката на входната врата към булеварда е счупена, както предвиждаше д’Аверни, и че вратата е затворена единствено с резето, бутнато отвътре. Те се върнаха в градината и Раул попита младото момиче:
— Госпожице, казахте ми, че сте забелязали убиеца на сестра ви да прибира нещо, бягайки?
— Да… действително…
— Какво беше то?
— Едва видях…
— Пакет?
— Да, мисля… Малък пакет, който скри под палтото си, докато тичаше.
Какъв е бил този пакет?
Слугата Едуар, когото повикаха и в когото не се съмняваха, заяви, че при трупа нищо не е намерено. Всички, които бяха разпитани, заявиха, че нито вечерта, нито сутринта са намерили някакъв пакет. Филип Гаварел започна да се надява.
— Ще се намери — каза той. — Сигурен съм, че полицията ще го намери.
— За да се намери, трябва да знам какъв е пакетът — забеляза господин Руслен.
— Малка торбичка от сиво платно.
