Тя май смяташе за голям късмет да живее в Маунт Мелин. Казваше ни, че старите къщи й били хоби. Е, май че имала и други хобита и затуй си отиде.
Насочих вниманието си към местността. Беше краят на август и докато карахме по алеята с банкет от двете страни, от време на време виждах и по някоя нива с царевица, всред която растяха диви макове и огнивче. Минавахме и покрай къщички от сив корнуолски камък, които според мене изглеждаха тъжни и самотни.
Изведнъж през една пролука между хълмовете видях за първи път морето и почувствах как се повдига духът ми. Като че характерът на ландшафта се променяше. Имаше повече цветя по банкета на пътя, чувстваше се ароматът на боровите дървета, а отстрани растяха фуксии, чиито цветове бяха по-големи от тези, които се опитвахме да култивираме в нашата градинка край пасторския дом.
Излязохме от пътя и се спуснахме по един стръмен хълм към морето. Видях, че сега се движим по каменист път. Пред нас се разкриваше красота, която можеше да ти вземе ума. Скалата се издигаше, права и непристъпна, направо над морето върху издълбания бряг; навсякъде растяха треви и цветя и виждах как пиренът — буйният, наситено пурпурен пирен, е прошарен от розова гърлица и червен и бял валериан.
Най-накрая стигнахме до къщата. Стори ми се като дворец, кацнал на заобления връх на скалата, построен от гранит като много други къщи, които видях в този край, но грандиозна и благородна — замък, който беше издържал неколкостотин години и щеше да издържи още толкова.
— Всичко това е на господаря — каза Тапърти с гордост. — А ако погледнете през заливчето, от другата страна е Маунт Уидън.
Погледнах и видях къщата. Също като Маунт Мелин и тя беше построена от сив камък. Но беше по- малка във всяко отношение и от по-късен период. Не й обърнах много внимание, защото наближавахме Маунт Мелин и той ме интересуваше повече.
Изкачихме се към платото и спряхме пред сложно изплетени от ковано желязо порти.
— Ей, отворете! — викна Тапърти.
До вратите имаше малка къщичка и пред вратата й седеше жена и плетеше.
— Хайде, Джили, момиченце — каза тя, — иди и отвори вратите и помогни на бедните ми крака.
Тогава видях детето, което седеше в краката на старата жена. Момиченцето послушно стана и дойде до портата. Видът й беше изключителен — имаше дълга права руса коса, почти бяла, и широки сини очи.
— Благодаря, Джили — каза Тапърти, докато Чери Пай весело премина през портата. — Туй е госпожицата, която идва да живее тук и да се грижи за госпожица Алвиън.
Погледнах в две сини очи, които се бяха втренчили в мене с израз, който не можеше да се определи. Старата жена дойде до портата и Тапърти каза:
— Туй е госпожа Соуди.
— Добър ден — каза госпожа Соуди. — Надявам се да сте щастлива с нас.
— Благодаря — отговорих, като едвам откъснах очите си от детето, за да погледна възрастната жена. — Надявам се, че ще е така.
— И аз се надявам — добави госпожа Соуди. След това поклати глава, като че ли се страхуваше, че надеждите й до известна степен са напразни.
Обърнах се пак към момиченцето, но то беше изчезнало. Учудих се къде ли може да е отишло и единственото място, за което можах да се сетя, беше зад хортензиите, чиито храсти бяха най-високите, които някога съм виждала, а цветовете им бяха наситено сини, почти като цвета на морето в този ден.
— Детето не отговори — отбелязах аз, щом продължихме по алеята.
— Да, тя не говори много. Но пее. Скита сама насам-натам. Но почти не говори.
Алеята беше дълга около половин километър и от двете й страни цъфтяха хортензии и фуксии, а между боровите дървета проблясваше морето. Изведнъж видях къщата. Пред нея имаше широка ливада, върху която два мъжки пауна переха невероятно красивите си опашки, за да привлекат вниманието на една женска. Друга женска беше кацнала върху каменната стена, а от двете страни растяха две високи и прави палми.
Къщата беше по-голяма, отколкото си помислих, когато я видях от хълма. Беше на три етажа, но много дълга и във формата на буквата Г. Слънцето се отразяваше в стъклата на разделените от вертикалните колони прозорци и веднага придобих впечатлението, че някой ме наблюдава.
Тапърти тръгна по чакълестия път към входа с колоните в предната част и когато стигнахме до него, вратата се отвори и видях една жена. Носеше бяла шапка върху сивата си коса. Беше висока, с голям нос и очевидно властни маниери. Не беше необходимо да ми казват, че това е госпожа Полгри.
— Надявам, че сте пътували добре, госпожице Лий — каза тя.
— Много добре, благодаря — отвърнах й аз.
— Изморена сте и се нуждаете от почивка. Влезте. Ще изпием но чаша чай в моята стая. Оставете си багажа. Ще накарам да го внесат.
Почувствах се облекчена. Тази жена разпръсна странното чувство, което ме беше обхванало от момента, в който бях срещнала мъжа във влака. С приказките си за смърт и самоубийство Джо Тапърти съвсем не ми беше помогнал да се отърся от това чувство. Но госпожа Полгри беше жена, която не търпи глупости, бях сигурна в това. От нея като че ли се излъчваше здрав разум и може би защото бях уморена от дългото пътуване, бях доволна от това.
Благодарих й и казах, че страшно ще се радвам да пийнем чай. Тя ме поведе към къщата.
Влязохме в огромен хол, който в миналото сигурно е бил балната зала. Подът беше застлан с каменни плочи, а дървеният таван беше толкова висок, че сигурно стигаше до най-горната част на къщата. По гредите имаше красива резба.
В края на хола имаше подиум, а зад него голяма открита камина. Върху подиума беше поставена маса за хранене, а върху нея имаше чинии и други съдове от олово.
— Прекрасно е — казах неволно и госпожа Полгри остана доволна.
— Сама надзиравам полирането на всички мебели — похвали се тя. — Човек трябва много да внимава днес. Тези момичета на Тапърти са пълни перушани. Човек трябва да има очи и на гърба си, за да забележи навреме щуротиите им. Восък и терпентин — това е сместа и няма нищо по-добро от нея. Правя я сама.
— Напълно си струва — направих й комплимент. Последвах я до другия край на хола, където имаше врата. Отвори я и пред нас се появиха няколко стъпала. От лявата страна имаше друга врата, която тя посочи и след кратко колебание отвори.
— Параклисът — каза тя и аз зърнах синкав плочник, олтар и няколко пейки. Миришеше на влага.
Тя затвори бързо вратата и каза:
— Сега не го използваме. Ходим в църквата в Мелин. Тя е в селото, от другата страна на залива… Точно зад Маунт Уидън.
Качихме се по стълбите и влязохме в една стая, която явно беше трапезария. Беше огромна, с гоблени по стените. Масата беше силно полирана и имаше няколко шкафа, пълни с красиви порцеланови и стъклени сервизи. Подът беше покрит със син килим, а през огромните прозорци се виждаше вътрешният двор.
— Това не е вашата част от къщата — каза ми госпожа Полгри, — но реших да ви разведа из предната й част на път за моята стая. Да видите какво е разположението й.
Благодарих й, като разбрах, че това беше тактичен начин да ми се подскаже, че не трябва да общувам със семейството, тъй като съм само гувернантка.
Минахме през трапезарията, стигнахме до друго стълбище и след като го изкачихме, стигнахме до една по-интимна всекидневна. Стените бяха покрити с елегантни гоблени. Седалките и облегалките на столовете също бяха тапицирани с гоблени. Виждах, че мебелите са предимно антични и че всичко блести, след като е било полирано с восък и терпентин и стоплено от обичта и грижите на г-жа Полгри.
— Това е стаята за пунш — каза тя. — Винаги се е наричала така, защото тук семейството се събира и пие пунш. В тази къща все още следваме старите обичаи.
В другия край на стаята имаше още едно стълбище. Тук обаче нямаше врата, а само тежка брокатена завеса, която госпожа Полгри дръпна, и след като се изкачихме по стълбите, стигнахме до една галерия, чиито стени бяха отрупани с портрети. Погледнах набързо всеки от тях, като се чудех дали Конън Тремелин също е там, но не видях никой, който да е нарисуван в съвременни дрехи, и реших, че неговият портрет все още не е заел мястото си всред тези на предшествениците му.
Имаше няколко врати в галерията, но бързо преминахме покрай тях, докато стигнахме до една в най-
