отдалечения й край. Щом минахме през нея, видях, че сме в друго крило на сградата. Предположих, че тук се намират жилищата на прислугата, тъй като липсваше простор.
— Това — каза госпожа Полгри — е вашата част на дома. В края на този коридор има стълба, която води към детските помещения. Вашата стая също е там. Но първо елате в моята дневна, за да пием чай. Казала съм на Дейзи да го приготви веднага щом чуе, че Джо Тапърти се е върнал. Така че няма да чакаме дълго.
— Страхувам се, че ще ми трябва доста време, за да науча пътя си из замъка — казах аз.
— Няма да ви отнеме много време. Когато излизате навън, не е нужно да изминавате целия път, по който ви доведох. Ще използвате една от другите врати; когато разопаковате багажа си и си починете малко, ще ви ги покажа.
— Много сте любезна.
— Искам да направя всичко възможно, за да сте щастлива тук с нас. Госпожица Алвиън се нуждае от дисциплина, винаги съм го казвала. А какво мога да направя аз при всичката си друга работа? Ще настъпи пълна бъркотия, ако позволя госпожица Алвиън да заеме цялото ми време. Не, това, от което тя има нужда, е разумна гувернантка, а такава май трудно се намира. Е, госпожице, ако успеете да ни покажете, че можете да се грижите за детето, ще бъдете повече от добре дошла тук.
— Чух, че съм имала няколко предшественички. — Тя изглежда не ме разбра, затова бързо прибавих. — Имало е и други гувернантки.
— О, да. Но не струваха много, всичките. Госпожица Джансън беше най-добрата, но изглежда си имаше някои навици. Ако ме бяха бутнали с пръст, щях да падна от учудване. Съвсем ме беше заблудила! — Като че ли госпожа Полгри смяташе, че ако някой може да направи това, е много умен. — Е, предполагам, че както казват, външният вид лъже понякога. Госпожица Селестин беше истински разстроена, когато открихме това.
— Госпожица Селестин?
— Младата дама от Уидън. Госпожица Селестин Нанзълок. Често идва тук. Тиха млада дама и много обича замъка. Щом поместя някой мебел, тя веднага разбира. Точно затова се разбираха с госпожица Джансън. И двете се интересуват от стари замъци, разбирате ли? Жалко, като шок беше. Скоро ще се срещнете с госпожица Селестин. Както ви казах, рядко минава ден, през който тя да не дойде. Някои от нас си мислят… О, Господи! Май приказвам повечко, отколкото трябва, а вие умирате за чаша чай.
Тя отвори вратата на стаята и като че ли влязох в друг свят. Атмосферата на мрачна античност беше изчезнала. Това беше стая, която можеше да принадлежи само на днешния ден, и разбрах, че потвърждава впечатлението ми от госпожа Полгри. На облегалките на столовете имаше покривчици, а в ъгъла на стаята имаше етажерка, отрупана с порцеланови украшения, сред които и стъклено пантофче, златно прасенце и чаша с надпис „Подарък от Уестън“. Почти беше невъзможно да се движиш из стая, пълна с толкова мебели. На поставката над камината като че ли овчарката от дрезденски порцелан се блъскаше с мраморните ангели, за да си извоюва място. Имаше и позлатен часовник, който тиктакаше успокоително, и навсякъде бяха разпръснати столове и малки масички. Това показваше според мене, че госпожа Полгри е жена, която стриктно спазва условностите, която абсолютно вярва в това, че трябва да се вършат само правилни неща — и то тези, които тя счита за такива.
Все пак чувствах, че в тази стая има нещо успокояващо и нормално, точно както и в обитателката й.
Тя погледна към голямата маса и се затюхка. След това отиде до звънчето и дръпна въжето. Само след няколко минути се появи едно чернокосо момиче с весели очи и с поднос в ръце, на който имаше сребърен чайник, спиртна лампа, чаши и чинийки, мляко и захар.
— Крайно време беше — каза госпожа Полгри. — Сложи го тук, Дейзи.
Дейзи ме погледна по начин, който беше почти намигване. Не исках да обиждам госпожа Полгри, затова се направих, че не съм забелязала.
— Това е Дейзи, госпожице — представи я г-жа Полгри.
— Можете да се обръщате към нея, когато ви потрябва нещо.
— Благодаря, госпожо Полгри. Благодаря, Дейзи.
И двете като че ли останаха стреснати, а Дейзи полузасрамено направи лек реверанс и излезе.
— В днешно време… — промърмори госпожа Погри и запали спиртната лампа.
Наблюдавах я как отключва шкафа, вади метална кутия с чай и я поставя на подноса.
— Вечерята е в 8 часа. Ще ви я носят в стаята. Но си помислих, че днес имате нужда от нещо да ви ободри. След като си изпиете чая и видите стаята си, ще ви представя на госпожица Алвиън.
— Тя какво прави по това време на деня?
— Сигурно е отишла някъде самичка — намръщи се госпожа Полгри. — Все скита сама. На господаря това не му харесва. Затова иска тя да има гувернантка, нали разбирате?
Започвах да разбирам. Вече бях сигурна, че Алвиън ще бъде трудно дете.
Госпожа Полгри дозира чая, който постави в чайника, като че ли беше златен прах, и наля отгоре му врялата вода.
— Толкова много зависи от това дали ще ви хареса веднага или не — продължи тя. — Тя е непредсказуема. Някои хора й харесват, а други не. Много обичаше госпожица Джансън. — Госпожа Полгри поклати тъжно глава. — Жалко, че имаше лоши навици.
Тя разбърка чая в чайника, сложи му възглавничката, която да го поддържа топъл, и ме попита:
— Искате ли мляко или захар?
— Да, моля.
— Винаги съм казвала, — отбеляза тя, като че ли имах нужда от някакво утешение, — че няма нищо по-добро от чаша чай.
С чая хапнахме и бисквити, които госпожа Полгри извади от една кутия в шкафа. Докато разговаряхме, разбрах, че Конън Тремелин, господарят, не е в имението.
— Той има и друг имот, по на запад — уведоми ме госпожа Полгри, — към Пензънс.
— Кога ще се върне? — попитах аз.
Тя бе леко шокирана и аз разбрах, че нещо съм сбъркала, защото отвърна малко високомерно:
— Тогава, когато реши.
Разбрах, че за да има добро мнение за мене, трябва да спазвам напълно условностите. Може би не бе редно гувернантката да задава въпроси за господаря на къщата. Но госпожа Полгри можеше да говори за него, тя беше привилегирована особа. Разбирах, че трябва набързо да свикна с новото си положение.
Много скоро след това тя ме заведе в стаята ми. Беше просторна, с големи прозорци, чиито первази можеха да се използват и за сядане и от които се разкриваше красива гледка към поляната пред къщата, към палмовите дървета и подстъпа на дома. Леглото беше с табли и в стила на останалата мебелировка. Макар че беше голямо, то се губеше в простора на стаята. Килими застилаха пода, чиито дъски бяха лъснати така, че човек трябваше да внимава да не се подхлъзне. Страхувах се, че можеше да се появи причина да не благославям пристрастието на госпожа Полгри да лъска всичко пред очите си. В стаята имаше един висок скрин, както и нисък шкаф с чекмеджета. Забелязах, че има и още една врата освен тази, през която бяхме влезли.
— Учебната стая — госпожа Полгри беше проследила погледа ми, — а зад нея е стаята на госпожица Алвиън.
— Значи учебната стая ни разделя.
Госпожа Полгри кимна.
Докато оглеждах стаята, забелязах, че в единия ъгъл стои параван и когато приближих, видях, че зад него има ниска вана.
— Ако искате топла вода по което и да е време, позвънете и Дейзи или Кити ще ви донесат.
— Благодаря. — Погледнах откритата камина и си представих пращящ огън през зимните дни. — Виждам, че ще се чувствам много удобно тук.
— Приятна стая е. Вие сте първата гувернантка, която ще живее в нея. Другите преди вас спяха в стаята от другата страна на спалнята на госпожица Алвиън. Госпожица Селестин реши, че тази е по-добра. Трябва да кажа, че е по-приятна.
— Тогава дължа своите благодарности на госпожица Селестин.
