— Не бих си позволил подобна характеризация, сър. Лично аз бих го нарекъл гастроном. Много е взискателен относно качествата на храната и поради тези причини цени високо професионалните услуги на госпожица Уотсън.
— Готвачката?
— Да, сър.
— В такъв случай трябва да му изстреляме Бинго след вечеря, когато е благоразположен след обилната и вкусна храна.
— Затруднението, сър, произтича от факта, че понастоящем господин Литъл е на диета, необходимостта от която е продиктувана от болезнена атака на подагра.
— Сега вече я втасахме.
— А според мен, сър, би могло недомогването на стария господин Литъл да бъде обърнато в изгода на младия господин Литъл. Преди два дни разговарях с прислужника на господин Литъл и той ме уведоми, че основното му задължение е да чете на господин Литъл преди лягане. На ваше място, сър, бих посъветвал господин Литъл да чете вечер на чичо си.
— Племенническа преданост и прочее? Да трогнем дъртия с проява на чичолюбие?
— Донякъде, сър. Аз лично бих се осланял повече на литературния вкус, който господин Литъл би проявил в конкретния случай.
— Пусни светлина в тунела.
— Методът, който препоръчвам, сър, е наречен от специалистите „пряко внушение“. Неговата същност се състои в това да се втълпи на обекта посредством постоянно повторение желанието на субекта.
— Или казано с човешки думи, ако твърдим безспир, че от даден сапун по-добър няма, рано или късно клиентът ще хукне към близкия магазин да си го купи.
— Точно така, сър. Същият този метод беше в основата на пропагандата по време на последната война. Не виждам защо да не го възприемем за мирновременни цели, като се опитаме да внушим на субекта новаторски възгледи за класовите различия. Ако младият господин Литъл чете ден подир ден на чичо си как млади особи от нисше потекло се омъжват с най-препоръчителни резултати за богати наследници, смятам, че господин Литъл ще успее да подготви мисловната почва на чичо си за брак със сервитьорка от закусвалня.
— Че има ли такива книги в наше време? Не съм срещал напоследък рецензии за подобно четиво.
— Да, сър, има, и то в несметни количества. Само че този вид литература не се радва на радушен прием от страна на критиката. Попадала ли ви е „Само за любов“ от Роузи М. Банкс?
— Не.
— А „Едно жарко, жарко лято“ от същата авторка?
— Не.
— Аз имам леля, която притежава пълните събрани съчинения на Роузи М. Банкс. Ще взема назаем от библиотеката й необходимото количество. Много увлекателно и леко четиво.
— Е, струва си да опитаме.
— Това е методът, който бих препоръчал, сър.
— Добре тогава. Беж при леля ти и да те видя тук с две от най-сочните. Време за губене няма.
— Да, сър.
2
НЯМА СВАТБЕН МАРШ ЗА БИНГО
Три дни по-късно Бинго докладва, че Роузи М. Банкс е върхът и прозата й несъмнено давала желаните плодове. Дъртият Литъл отначало се напушил, като чул за набелязаната промяна в литературната му диета, тъй като никак не си падал по художествената проза и всяка вечер се придържал към обилна доза тежки политически обзори. Бинго обаче успял да му пробута една глава от „Само за любов“, преди онзи да се усети, и оттам нататък работата потръгнала. Вече били приключили с „Едно жарко, жарко лято“, „Алената роза на страстта“, „Любовта на графа“ и „Тя беше обикновено момиче“. Сега преполовявали „Ухажването на лорд Стрейтморлик“.
Всичко това Бинго сподели с мен с дрезгав шепот на чаша шери с разбито яйце. Единственият трън по посипания с рози път се оказало напрежението върху гласните му струни, които взели да се пропукват. Проверил в медицинската енциклопедия симптомите и си беше поставил диагноза — „свещеническо“ гърло. Но това, естествено, бледнееше на фона на големия успех в начинанието и на вечерите, приготвени от готвачката на стария Литъл, които, по думите на Бинго, били да си оближеш и пръстите на краката. Сълзи бликнаха от очите на нещастника, когато заговори за нейните бульони. Сигурно за млад прав мъж, поглъщал седмици наред целувки с лимонада, това ще е било като непредвидено гостуване в рая.
Старият Литъл не му бил от голяма помощ в тези пиршества, но все пак сядал на масата, каза Бинго, изяждал си безропотно кашата от препечено брашънце, душел ястията, споделял зареяно спомени за минали гастрономични излишества и чертаел със замах грандиозни бъдещи менюта. Така че, решихме ние, и той се е забавлявал по свой си начин. Всичко се плъзгаше по мед и масло и Бинго съзираше светъл лъч в тунела. Беше намислил нещо, но отказа да го сподели с мен и само ме увери, че било „тука ли си, там стой“.
— Напредваме, Джийвс — казах аз, като се прибрах вечерта.
— Радвам се да го чуя, сър.
— Господин Литъл твърди, че чичо му преглъщал като бултериер на голямата сцена от „Тя беше обикновено момиче“.
— Нима, сър?
— Онова място, където лорд Клод я сграбчва в прегръдките си и казва…
— Запознат съм с това литературно произведение, сър. Крайно затрогващ пасаж. Любимият на леля ми.
— На прав път сме, ако питаш мен.
— По всичко личи, сър.
— Дори бих предрекъл един от поредните ти успехи. Винаги съм го твърдял и пак ще го повторя, че в мозъчно отношение, Джийвс, никой не може да ти излезе насреща. Всички големи мислители на нашето време са само лица от тълпата, която със завист ти гълта прахта.
— Благодаря ви, сър. Старая се да нося удовлетворение.
Една седмица по-късно Бинго нахлу при мен с новината, че старият Литъл вече се оправял от подаграта и на другия ден щял да се присъедини към човешкия род с нож и вилица в ръка.
— И да не забравя, Бърти — додаде Бинго. — Чичо те кани утре на обяд.
— Мен?! Защо мен? Та той дори не знае за моето съществуване!
— Знае. Аз му разправих.
— Какво си му разправил?
— Ами… какво ли не. Така или иначе, иска да се запознаете. И един съвет от мен, момко — иди! Утре обядът се очертава като „не ме бутай, аз сам ще падна“.
Не знам защо останах с впечатлението, че в държането на Бинго има нещо крайно озадачаващо, дори зловещо в своята необяснимост. Категорично имаше вид на човек, който крие заек в цилиндъра си.
— Тази работа смърди нездравословно — облякох аз в словесен израз подозренията си. — Защо му е на чичо ти да обядва с човек, когото през живота си не е виждал?
— Скъпи мой непрокопсанико, не чу ли какво ти казах преди малко — че съм му разправил всичко за теб? Казах му, че си най-добрият ми приятел, че сме съученици от деца и прочие глупости.
— Въпреки това… Пък и защо толкова държиш да се явя на този обяд?
Бинго се поколеба, преди да отговори.
— Искам от теб да му изложиш матримониалните ми въжделения. На мен не ми стиска.
— Какво?! Да пукна ако…
— И се наричаш мой приятел?
— Всичко в границите си.
— Бърти — промълви Бинго с укор, — та аз ти спасих живота!
— Кога?
