П. Г. Удхаус
Нещо, дето се гърчи
От близо седмица нашият тесен кръг във „Въдичарски отдих“ страдаше от една празнота, при това съществена: мястото на господин Мълинър бе празно и всички ние остро усещахме липсата му. Щом се върна, топло приветствай от нас, той ни осведоми, че бил на гости на братовчедката си лейди Уикъм в нейното историческо имение Скедцингс Хол в графство Хартфордшир. Оставил я в добро здраве, но доста разтревожена.
— Безпокои се за дъщеря си Робърта.
— С крехко здраве ли е момичето? — обадихме се ние съчувствено.
— Нищо подобно. Физическото й състояние е великолепно. Братовчедка ми се тревожи, защото дъщеря й не иска да се омъжи.
Един нетактичен Топъл ром, отскоро посещаващ нашия бар, поради което изобщо не бе редно да се обажда, заяви, че грозните момичета често не желаели да се омъжват. Съвременните младежи, продължи той, прекалено високо ценят физическите данни и вместо да проявяват търпение и да ухажват настойчиво, докато проникнат през непривлекателната външност в прекрасното моминско сърце, туптящо вът…
— Робърта, дъщерята на моята братовчедка — прекъсна го рязко господин Мълинър, — не е грозна. Като всички Мълинъровци, колкото и да са отдалечени от основния клон на рода, тя е забележително хубава. И въпреки това не се омъжва.
— Колко загадъчно — замислихме се ние.
— Вече съм разбулил тази тайна — осведоми ни господин Мълинър. — Имах щастието да бъда довереник на Робърта по време на гостуването си. Освен това се запознах с един младеж на име Олджърнън Кръфтс, който също ми се довери. Сприятелих се също така с някои младежи, в чието общество неотдавна се е движела племенницата ми. Боя се, че като повечето своенравни съвременни девойки, тя се отнася твърде зле към ухажорите си. Те пък се обезсърчават и според мен — напълно оправдано. Да вземем случая с младия Атуотър…
— Атуотър? — попитахме ние.
— Да, така се казва.
— И какво станало с него?
— А, желаете да чуете историята, така ли? Ще ви я разкажа.
Държането на Роналд Атуотър, изгряващия млад есеист и литературен критик, с нищо не издавало раздразнението, което бушувало под опръсканата му с кал риза, докато услужливо отварял вратата на дамите, излизащи от трапезарията на чичо му Джозеф. Добре възпитан и крайно изискан, той умеел да носи маската на безразличието. Високото чело, греещо над пенснето му, било гладко и ненабръчкано, а ако зъбите му били оголени, то това се дължало на учтивата усмивка. Въпреки това Роналд Атуотър врял и кипял.
Първо, ненавиждал тези семейни вечери. Второ, през цялата вечер нетърпеливо очаквал да му се предостави удобен случай, за да обясни защо му е изкаляна ризата, ала всички отклонявали темата със сдържана тактичност, която направо го вбесявала. Трето, много добре му било известно, че чичо Джозеф само чака жените да излязат, за да повдигне отново влудяващата тема за Люси.
След като се поусетили като кокошки, разтревожени в курника си, представителките на женската половина от компанията минали покрай него, шумолейки с роклите си: леля Емили, приятелката й госпожа Хю Хайъм, госпожица Партлет — компаньонка и секретарка на леля му, и Люси, осиновената дъщеря на леля му. Последната завършвала шествието. Била нежно създание с топли кучешки очи и лунички, а като минала покрай Роналд, го дарила бързо и свенливо с поглед, изпълнен с обожание и признателност. Несъмнено Ариадна е погледнала по същия начин Тезей веднага след срещата му с Минотавъра. Страничен наблюдател би си помислил, че Роналд не й е отворил вратата, а току-що я е избавил с изключителен риск за живота си от крайно ужасяваща орис.
Роналд затворил вратата и се върнал при масата. Чичо му побутнал към него шишето с портвайна, изкашлял се многозначително и открил огъня:
— Добре ли изглеждаше днес Люси, Роналд?
Младият мъж се намръщил, ала изисканата благовъзпитаност, характерна за днешната млада интелигенция, не му изневерила. Вместо да фрасне чичо си с шишето по главата, той отвърнал със спокойна вежливост:
— Прекрасно.
— Добро момиче.
— Много.
— Чудесен характер.
— Великолепен.
— И е тъй разумна.
— Извънредно.
— Толкова се отличава от тези остригани, захапали цигари млади жени, дето са се навъдили напоследък.
— Така е.
— Тази заран съдих една такава — продължил чичо Джозеф и смръщил вежди над чашата портвайн. Сър Джозеф Моузби бил по професия градски съдия. — Обвинена в превишена скорост. Ето как си въобразяват, че трябва да се живее.
— Такива са момичетата — обобщил философски Роналд.
— Не докато аз съм съдия! — решително отсякъл чичо му. — Освен, разбира се, ако са готови да плащат по пет лири глоба и да им отнемам шофьорските книжки. — Той отпил замислено от чашата си. — Слушай, Роналд — възкликнал след малко, сякаш тази мисъл току-що му хрумнала. — Защо, по дяволите, не се ожениш за Люси?
— Ама, чичо…
— И двамата имате пари. Идеално. Освен това някой трябва да се грижи за теб.
— Нима намекваш — хладно вдигнал вежди Роналд, — че не съм в състояние да се грижа за себе си?
— Точно това намеквам. Ето, дявол да го вземе: дори не си в състояние да се облечеш за вечеря, без целия да се окаляш.
Откога чакал Роналд тази реплика, но поне била подадена във възможно най-подходящия момент!
— Ако желаеш да узнаеш как опръсках ризата си с кал, чичо Джозеф — отвърнал с кротко достойнство, — то държа да те осведомя, че това стана, докато спасявах човешки живот.
— Ъ? Какво? Как?
— Един човек се подхлъзна на тротоара точно като пресичах Гроувнър Скуеър. Нали валеше и…
— Че ти пеша ли дойде?
— Да. Та тъкмо минавах по Дюк Стрийт…
— Пеша в този дъжд? Ето, видя ли! Люси не би допуснала да извършиш такава глупост.
— Заваля, след като излязох от къщи.
— Люси не би те пуснала да излезеш.
— Интересува ли те моят разказ, чичо — надуто попитал Роналд, — или вече можем да се качваме горе?
— Ъ? Ама разбира се, момчето ми, разбира се. Страшно ме интересува. Искам да чуя всичко от игла до конец. Та значи, казваш, валеше и този тип се е подхлъзнал на самото платно. В този миг се е задала кола или такси и ти си го издърпал на безопасно… Да, момчето ми, продължавай.
— Какво значи „продължавай“? — мрачно попитал Роналд. Той се почувствал като лектор, на когото откриващият събранието е отнел същността на изказването, вмъквайки я в собствените си встъпителни думи. — Това е цялата история.
— Добре де, но кой беше този човек? Поиска ли ти името и адреса?
— Поиска ги.
— Чудесно! На времето един приятел направи същото, а онзи взе, че се оказа милионер и му завеща
