Вън на огрения от луната площад Орелия се разсипала в извинения и признателност.
— Ах, Арчибалд! — възкликнала тя, като му стиснала любвеобилно ръката. — Ако знаеш колко ужасно се чувствам! Не може да не си забелязал, че напоследък се държах тъй хладно. И то само защото ти така се стелеше пред татко! Признавам естествено, че той дъвче гвоздеи и гълта натрошени бутилки, но направо ми се повдигаше, като те гледах как му се мазнеше. Ти беше за мен супермен, а ето че през последните дни в душата ми се прокрадна сянката на съмнението. Излиза обаче, че през цялото време си дебнел подходящ момент, за да го срежеш. Ти си най-вълшебният мъж на този свят, любов моя!
Е, разбира се, Арчибалд промърморил полагаемото се „но моля те, какво толкова“, ала гласът му звучал глухо и безжизнено. Ужасната ирония на положението му тегнела като планина на плещите. Ето го — обожаван от това чудесно момиче, а най-обикновеното приличие му забранявало да се ожени за него. Не ви трябва френски роман.
— Утре — продължила Орелия — ще ме заведеш в „Савой“ да отпразнуваме случая.
— Дадено — разсеяно се съгласил Арчибалд.
Защото се питал къде ли е най-близката театрална агенция.
В единайсет и половина часа на другата сутрин племенникът ми неохотно се изкачвал по тъмната стълба, водеща към кантората на Айзъдор Маккалъм, прочутия театрален агент, който е обещал на повече хора да им пише, щом се появи подходяща роля, от всеки друг негов колега в Лондон. Настроението на Арчибалд било хамлетовско — колебливо и нерешително. Разумът му подсказвал, че е длъжен да го направи, но — както възразил той на разума си — никой не можел да го принуди да харесва това, което вършел.
Затова се колебаел. И както се колебаел, отгоре се чуло трясване на врата и шум от тичащи крака. Секунда по-късно неизвестно пълно тяло връхлетяло отгоре му със страховита сила и преплетен в него като неразделно цяло, той се озовал отново на най-долната площадка. Чак когато крехката външна врата не издържала на комбинираното им тегло и Арчибалд засъбирал органите си от тротоара, той установил, че причината за цялата тази шумна активност била закръглена млада дама с оксиженирана коса и яркорозова рокля.
Тя постояла известно време с изплезен език, след което проговорила:
— Да не би да те блъснах, миличко? Много се извинявам.
— Няма нищо — галантно отвърнал Арчибалд и наместил с дясната си ръка едно поизкривено ребро.
— Просто не гледах къде стъпвам.
— Нищо, нищо.
— Кой гледа къде стъпва, когато го е оскърбило едно влечуго! — продължила възмутената млада дама.
Арчибалд зацъкал съчувствено с език.
— Нима ви е оскърбило някое влечуго?
— Оскърби ме я!
— Такива са влечугите — философски заключил моят племенник.
Но неговото толерантно отношение не допаднало на събеседницата му.
— А, не! Докато имам сили в себе си, няма да го допусна! Чувай! Да ти кажа ли какво ми рече онзи горе? Била съм прекалено дебела, за да играя главни роли във второразредни градове! — Тя подсмръкнала огорчено. — Че кой е прекалено дебел за второразредните градове? Такова нещо е просто изключено! Те там държат героините да са дебели. Само тогава са убедени, че са получила, каквото трябва срещу парите си. „Тази закръглена красавица“ — „Лестър Аргъс“.
— Извинете?
— Цитирах писаното за мен в „Лестър Аргъс“. За моята Джералдин в „Погубен живот“.
Интелектуалните възможности на Арчибалд или поне онези, с които разполагал, взели да се възвръщат.
— Да не би да играете героини в мелодрами? — възкликнал той.
— Дали играя героини в мелодрами? — откликнала тя като ехо. — Дали играя героини в мелодрами? Дали играя героини в мелодрами? Ами че…
За Арчибалд не останало капка съмнение, че тя играела героини в мелодрами.
— Вижте — започнал той. — Какво ще кажете да влезем в най-близкото заведение и да ви почерпя чаша портвайн? Имам да ви направя едно делово предложение.
Тя го изгледала с подозрение.
— Делово ли, каза?
— Делово.
— А няма ли да се опиташ да ме обсипеш със скъпоценности?
— Ни най-малко.
— Тогава може — облекчено въздъхнала тя. — Нямаш представа колко трябва да внимава в днешно време едно момиче. Колко мъже в градчета като Хъдърсфилд са ми предлагали разкоша на безчестието само задето съм приела да ме почерпят кифла и чаша какао.
— Да не са били аристократи? — поинтересувал се Арчибалд, който се бил наслушал за моралната разюзданост на тази класа.
— Да — отвърнала събеседничката му. — Преоблечени.
И, потънали в подобни приятни приказки, те стигнали вратата на най-близкото заведение.
Слабо, или по-точно казано, никак не съм запознат с дамите, които играят във второразредни градове героини от мелодрами (продължи господин Мълинър). Затова не съм в състояние да преценя дали госпожица Ивон Малтравърс — това било името върху професионалната визитна картичка, която дамата връчила на племенника ми — е била надарена и дали в онези кръгове интелигентност като нейната е правило или пък средно ниво. Достатъчно е да спомена, че тя не само схванала светкавично сценария, но и не намерила в него нищо озадачаващо. И Арчибалд, който се бил подготвил за дълги и мъчителни обяснения, бил очарован от бързата й схватливост.
— Значи, ви е ясно положението? Разбирате какво се опитвам да кажа? Нахълтвате довечера в „Савой“ и изигравате ролята на измамена девойка.
Госпожица Малтравърс се изкашляла укорително.
— Не измамена, миличко. Винаги съм била привърженичка на чистото изкуство и няма да му изневеря. В смисъл, че героините ми са чисти и неопетнени. Изглежда, не четеш „Бексхил Газет“. „Тя е олицетворение на самата чистота“ — писаха за мен. Това подчертавах известно време и в професионалните си биографии, когато играех Мъртъл в „Пръстът на съдбата“. Затова, ако ми позволиш да внеса една поправка — защото всички ние се трудим за благото на представлението, — ще бъда неопетнена девойка, която ще иска да те съди за нарушено обещание за женитба.
— Това нали ще свърши същата работа?
— По-добра! — твърдо настояла госпожица Малтравърс. — Наш дълг е в тези безнравствени следвоенни времена да се захванем за плуга и ралото и да потушим пламъците на надигащия се прилив от нездравословна двусмисленост.
— И аз това казвам — съгласил се Арчибалд. — Значи, всичко е наред. Ще ви чакам в „Савой“ в девет и четвърт. Вие ще влезете…
— Аз ще се появя! — поправила го госпожица Малтравърс.
— Точно така.
— Отляво. Винаги се появявам отляво. Това подчертава по-добрия ми профил.
— И ще ме обвините, че съм се подиграл с чувствата ви…
— По един вероломен начин — додала тя.
— По най-вероломен начин в… къде ще е?
— Мидълсбро — категорично отсякла актрисата. — И сега ще ти обясня защо. С моите чувства наистина се подиграха веднъж в Мидълсбро, така че ще съумея да придам правдивост и образност на картината, като си спомням за Бъртрам. Той така се казваше — Бъртрам Лашингтън. Но го метнах през коляното си и така го напердаших!
— Довечера няма да е необходимо — побързал да се застрахова Арчибалд. — Разбира се, не бих искал
