да се меся в концепцията ви или както там го наричате…
— Но аз така виждам ролята!
— Официалните панталони са много тънки, нали разбирате.
— Е, добре тогава — примирила се тя със съжаление. — Както желаете. Орязваме действието, оставяме само репликите.
— Много ви благодаря.
— И знаете ли кое страшно ще ми помогне? — оживила се госпожица Малтравърс. — Сцената си прилича като две капки вода с големия ми хит във второ действие на „Забравената любима“, само че там беше при самия олтар. Дали няма да се съгласите да отложим представлението, докато набавя олтарен реквизит?
— Не, благодаря, предпочитам да свършим набързо още тази вечер.
— Както желаете. Някои реплики ще отпаднат при това положение, но повечето пасват. Нали няма да протестирате, ако ви нарека безсърдечно псе, което трябва да се черви при мисълта, че петни великото име на своите английски прадеди?
— Ни най-малко.
— Значи, решено. Девет и четвърт.
— На минутата! — уточнил Арчибалд.
Вероятно предполагате, че след като всичко се уредило така задоволително, племенникът ми е почувствал огромно облекчение. Нищо подобно Докато чоплел храната си в „Савой“, мисълта, че е изпълнил дълга си на един истински Мълинър, не му стигала, за да го предпази от потиснатост и мрачни предчувствия.
Колко скъпо заплащаме, мислел си той, традициите на своя род. Колко просто щяло да бъде всичко за един не-Мълинър, който би написал на Орелия красноречиво писмо, а сетне би офейкал в чужбина да се спотайва, докато утихне цялата история. А вместо това, ето ни — седи си тук, изправен пред опасността да бъде опозорен в един ресторант, гъмжащ от негови познати и приятели.
А той винаги се гордеел с честното си име. Приятно му било при мисълта, че като се разхожда из Лондон, хората го сочат с пръст и си шепнат: „Това е онзи Мълинър, който имитира кудкудякаща кокошка.“ Ала от тази вечер щели да казват: „Виждаш ли го онзи? Мълинър. Дето беше в центъра на онази незабравима сцена в «Савой».“ Горчиви разсъждения, при това неподслаждани от мисълта, че — увлечена от изкуството си — неговата съучастничка по всяка вероятност щяла да забрави уговорката и все пак да го напердаши.
Затова много разсеяно слушал Орелия. Тя била оживена и радостна и сребристият й смях често надделявал над шума и глъчката. И всеки път пронизвал Арчибалд като с електрическа бормашина.
Огледал се наоколо и потреперил при вида на разкрилата се гледка. Неизвестно защо, докато замислял въпросния маскарад, въображението му си го представяло сред декор, (както би се изразила госпожица Малтравърс), състоящ се само от него и Орелия. Ала очевидно тази вечер в ресторанта се хранели по списък всичките му познати. На една от масите вечерял младият маркиз Пампшир, завеждащ клюкарската рубрика на „Дейли Трибюн“. На две маси от него седял синът на херцог Дачът, който пишел за аналогичната рубрика на „Дейли Поуст“, а около тях били разпръснати други пет-шест графове, барони, виконти и баронети, допринасящи за светските новини на още половин дузина ежедневници. Нямало съмнение, че случката щяла да бъде отразена от голям брой, макар и не първо качество, вестници.
А в следващия миг съзрял и похлупака на всичко. В ресторанта нахлула майка му, съпровождана от възрастен господин с вид на бивш военен.
Арчибалд тъкмо бил натъпкал устата си с аншоа върху препечена филийка, когато я зърнал, и ме увери, че рибата се превърнала на трици. Винаги бил обичал и уважавал майка си и дори когато обстоятелствата го убедили, че тя издиша в най-горната част на телосложението си, мисълта да я направи очевидец на замислената сцена го пронизала като кама.
През мъглата, която го обвила, дочул далечния глас на Орелия, но не схванал смисъла на казаното.
— Ъ? — попитал.
— Казах „ето я майка ти“.
— Видях я.
— Изглежда по-добре.
— По-добре от кое?
— Ами нали се беше разстроила — заобяснявала годеницата му. — Защото й се появила двойна брадичка. Един следобед я намерих обляна в сълзи, защото се опитала да я ликвидира с твърдо кисе. Напълно безполезно занимание — и точно така й казах. Само едно нещо помага срещу двойната брадичка и това е новият метод, който вече се използува от цял Лондон. Първо се изправяш и двайсет минути пръхтиш като куче. Това укрепва мускулите на шията. След това започваш да дишаш дълбоко и да произнасяш „уиу“, докато те заболи устата. „У“-то не е толкова съществено, но „и“-то е много важно. То въздейства пряко на брадичката и шията, стяга ги и стопява мастните тъкани.
Ресторантът се олюлял пред очите на Арчибалд.
— Какво!
— Сто процента! — настояла Орелия. — Отначало трябва много да си предпазлив, разбира се, защото има опасност да си изкълчиш врата или ченето.
— Искаш да кажеш — задавил се от вълнение Арчибалд, — че цялото това укане и икане е било само някакво си проклето козметично упражнение?
— А, да не си я видял? Сигурно доста си се изненадал. Първия път като видях леля ми да ука и ика, грабнах слушалката и преди да успее да каже „гък“, извиках цялата болница да я освидетелства.
Арчибалд се облегнал назад и задишал тежко. В първия миг изпитал тъпо негодувание срещу съдбата, която те цапардосва по главата и ти проваля живота, при това от скука и нищо друго. Голяма полза, горчиво си казал той, че си действал от най-добри подбуди.
След това недоволството се разпростряло върху категорията „жена“. Жените, разсъждавал той, не бива да ги пускат да се разхождат на свобода. Защото човек никога не знае какъв номер ще му погодят в следващия момент.
Впрочем не — поправил се той. Поне за една жена можел да гарантира какво ще направи в следващия момент. Госпожица Ивон Малтравърс щяла да се появи отляво и да го обвини в опозоряване на доброто честно име на Мидълсброу или нещо подобно.
Хвърлил едно око към часовника си. Стрелките сочели девет и четиринайсет.
— Разбира се, стягането на коремните мускули е нещо съвсем различно — продължила Орелия. — Тогава трябва да пълзиш на четири крака из стаята и да повтаряш „уфа-уфа“. Я! — възкликнала тя и сребристият й смях за пореден път огласил залата. — Какви ли не скици можеш да видиш в днешно време по ресторантите. Погледни онази жена там на входа!
Арчибалд проследил погледа й и сърцето му направило двойно салтомортале. Защото скицата се оказала госпожица Малтравърс, застанала на прага или както тя би предпочела да се изрази — в авансцената. И оглеждала масите с дирещ поглед.
— Явно търси някого — продължила да коментира Орелия.
Ако някой шегаджия с изискан вкус бе заврял кабърче под седалището на племенника ми, той едва ли е щял да скочи по-чевръсто. Оставала му една-единствена надежда. Може би е щял да предизвика коментари сред вечерящите, но шансът му за спасение бил да запуши с една ръка устата на госпожица Малтравърс, с другата да я стисне за врата, да я изтласка през вратата, оттам в някое такси и да инструктира шофьора да кара към най-отдалечения квартал, а пътем да изхвърли надарената актриса в подходяща канавка.
Подобна политика, както вече споменахме, можела да предизвика коментари. Орелия без съмнение би вдигнала вежди в ням въпрос. Но би могъл да й обясни, че това е едно от най-модерните упражнения за отслабване, целящо стягане на бицепсите и стопяване на излишните мастни клетки под мишниците.
И Арчибалд се стрелнал през ресторанта по-скоро като пума в африканските дебри, отколкото като един Мълинър. А госпожица Малтравърс, щом го съзряла, проговорила:
— А, господин Мълинър, тъкмо ви търсех.
И за голяма изненада на племенника ми репликата била изречена шепнешком. При последната им среща
