Този път на Фреди всичко му стана ясно. Целият пъклен план бе достоен за един тренирай мозък, който е в състояние да върне тройката пика в колодата, да разбърка картите, да ги сече три пъти и да извади същата тройка от вътрешността на някой лимон.
— Толкова ли е ужасен чичо ти? — попита с разтреперан глас.
— Виж сам — простичко отвърна Анабела, извади от джоба си една снимка и му я пъхна с трепереща ръка под носа. — Това е чичо Джо по време на годишния банкет на мистичния орден, към който принадлежи.
Фреди хвърли един поглед към фотографията и отскочи назад с прегракнал вид. Анабела тъжно поклати глава.
— Да. Това е впечатлението, което прави на повечето хора. Единствената ми надежда е, че нещо му е попречило да дойде. Ако обаче е пристигнал…
— Пристигна! — извика Фреди, който най-сетне успя да си поеме въздух. — Пътувахме в едно купе.
— Какво?!
— Да. Сигурно вече чака в концертната зала.
— А Мортимър всеки момент ще строши вратата на мазето. Тя никак не е здрава. Какво да правим?
— Изходът е само един. В мен са всички документи, които чичо трябва да подпише, за да си прибера парите. Ако хукна още сега към концертната зала, може да успея да го накарам да сложи подписа си, преди да се е случило непоправимото.
— Тогава тичай!
— Тичам.
Фреди я целуна набързо, грабна си шапката и изчезна като подгонен заек.
Човек, поставил си за цел да счупи рекорда по покриване на разстоянието между вила „Подагра“, която се намира на Атеросклеротично авеню, и концертната зала на Дройтгейт, няма много време за размишления, но Фреди все пак успя да вмъкне някоя и друга мисъл, докато краката му едва докосваха уличната настилка. А тези мисли вливаха допълнителна енергия в крайниците му. Едва ли би се движил по- бързо, ако беше герой на филм от старите ленти, подгонен от цялата градска полиция.
Основания за бързане имаше. Анабела беше права — сър Ейлмър никога не би допуснал женитбата им, ако разбереше, че тя има чичо като чичо Джо. Срещнеха ли се, високомерният генерал-майор стопроцентово щеше да наложи вето на тъй желаната от Фреди венчавка.
Последен изблик на скорост го изкачи задъхан по стъпалата и оттам в концертната зала, където най- отбраното общество на санаториума се събираше всеки следобед да послуша оркестъра. Фреди забеляза сър Ейлмър на един отдалечен стол и се втурна към него.
— Хък! — хлъцна чичо му. — Ти ли си?
Фреди имаше сили колкото за едно кимване.
— Престани да пухтиш, ами седни — сгълча го старецът. — Сега ще засвирят „Поет и селянин“.
Фреди най-сетне си пое дъх.
— Чичо — започна той. Но вече беше късно. Докато произнасяше тази дума, палката на диригента се спусна и лицето на сър Ейлмър придоби типичното благоговейно, подобно на втасало тесто изражение, тъй познато на посетителите на курортни концерти.
— Шът! — изшътка той.
От безбройните тълпи, които са слушали „Поет и селянин“, едва ли някой е изчаквал края му с нетърпение, равно по сила на Фредерик Фич-Фичовото. Времето летеше. Всяка минута бе драгоценна. Нещастието можеше да се стовари на плещите му всеки момент. А оркестърът си свиреше ли, свиреше, сякаш бе сключил доживотен договор. Цяла вечност мина до последното „ум-па-па“.
— Чичо! — изрева той, преди още да е заглъхнало ехото.
— Шът! — раздразнено му изшътка сър Ейлмър и Фреди забеляза с тъпо отчаяние, че ще си получат полагаемия „бис“.
Много малко от безбройните, разпръснати по цял свят слушатели на увертюрата към „Раймонда“ са бушували отвътре така, както вреше и кипеше Фредерик Фич-Фич. Напрежението го обезсилваше, забавянето изтормозваше душата му. Той извади от джоба си документите и писалката и нервно взе да ги върти из ръце. Тъпо се питаше как операта „Раймонда“ изобщо успява да бъде изпълнена, след като увертюрата й няма край. Очевидно я претупват надве-натри в последните пет минути, докато посетителите търчат към гардероба за шапките и палтата си.
Но рано или късно на всичко му идва краят, дори и на увертюрата към „Раймонда“. Както най-морната река рано или късно стига морето, така и увертюрата в края на краищата заглъхна. А когато това се случи, когато и последните ноти замряха и диригентът се закланя усмихнат с онази хладна самоувереност, характерна за всички диригенти, сякаш не изпотеният оркестър, а те са свършили цялата работа, Фреди поде отново:
— Чичо, би ли ми отделил една минутка? Ето документите.
Сър Ейлмър хвърли кос поглед към листовете хартия.
— Това пък какво е?
— Документите, които трябва да подпишеш, за да си получа парите.
— А, това ли било! — добродушно рече сър Ейлмър. Музиката очевидно го бе размекнала. — Разбира се, момчето ми. На всяка цена. Подай ми…
Той млъкна по средата на думата и Фреди, проследил погледа му, видя, че го е вперил в някакъв изискан среброкос мъж, който тъкмо минаваше покрай тях.
— Добър вечер, Ръмбелоу — поздрави чичо му.
В тона му прозираше явна нотка на раболепие. Гласът му, направо казано, порозовя и той смутено зашава с ръце и крака. Мъжът, когото поздрави, спря за миг и сведе поглед към него. Отношението му бе неприкрито арогантно.
— А, Бастабъл! — разсеяно промърмори среброкосият.
И най-малоумният би доловил хладната надменност в гласа му. Фреди видя как ушите на чичо му пламнаха. Сър Ейлмър промърмори едва чуто колко се надявал, че изисканият мъж се чувствува по- добре.
— По-зле съм! — сряза го онзи. — Много по-зле. Лекарите съвсем се объркаха. Моят случай се оказа изключително комплициран. — Той млъкна за малко, а изисканата линия на устата му презрително се изви нагоре. — А вашата подагра как е, Бастъбъл? Подагра! Ха-ха!
И без да дочака отговор на въпроса си, той отмина и се присъедини към една групичка, която разговаряше недалеч от Фреди и чичо му. Сър Ейлмър потисна една огорчена ругатня.
— Сноб! — промърмори той. — Въобразява си, че е голяма работа само защото има телангистис. Голямо чудо — един телангистис! Всеки би могъл… Ти пък какво правиш, дявол да те вземе? Документи ли? Нямам нужда от никакви документи! Я да ги разкараш оттук!
И преди Фреди да успее да излее трогателната тирада, трептяща на устните му, пред вратата настана суматоха и вниманието му бе отвлечено. Сърцето му спря да бие и той остана като вкопан на мястото си.
На прага стоеше Мортимър Ракстро. Питаше за нещо разпоредителя и Фреди прекрасно се досещаше за естеството на въпроса. Фокусникът явно се интересуваше кой от присъствуващите е генерал-майор сър Ейлмър Бастабъл. Анабела Първис се беше вкопчила в ръката на илюзиониста със сълзи и молба в очите и очевидно го призоваваше да бъде човек.
Минута по-късно Ракстро се приближи към Фреди и чичо му, като все така влачеше подире си момичето. Спря пред сър Ейлмър и отхвърли Анабела като износена ръкавица. Лицето му бе хладно, сурово и безмилостно. Едната му ръка машинално жонглираше с две билярдни топки и букет рози.
— Сър Ейлмър Бастабъл?
— Аз съм.
— Забранявам предстоящата сватба!
— Че кой ще се жени?
— Те! — Мортимър Ракстро освободи ръката си, с която до този момент хладно си сучеше мустака, и я стрелна към Анабела и Фреди, които се бяха вкопчили един в друг в очакване на… и те не знаеха
