какво.
— Сватбата още не я обявена — обади се Анабела.
Фокусникът малко се обърка.
— А, така ли? Тогава забранявам да я обявявате. Същото ще сторите и вие, сър Ейлмър, щом научите истината.
Сър Ейлмър изпухтя.
— Кой е този надут пуяк? — заинтересува се той раздразнено.
Мортимър Ракстро заклати глава и измъкна от косата си двойка пика.
— Може да съм надут, но не съм пуяк. Дошъл съм тук напълно с алтруистична цел, сър Ейлмър, да ви предупредя, че ако разрешите на племенника си да се ожени за това момиче, почтеното старо име на рода Бастабъл ще бъде стъпкано в калта.
Сър Ейлмър се стресна.
— В калта?
— В калта. Тя произхожда от тинята на обществото.
— Не е вярно! — възкликна Анабела.
— Разбира се, че не е! — развика се и Фреди.
— Естествено, че не е — сърдечно се съгласи с тях сър Ейлмър — Тя сама ми каза, че баща й бил полковник.
Мортимър Ракстро се изсмя кратко, но саркастично и измъкна едно яйце от левия си лакът.
— Така ли ви каза? А не поясни ли, че става дума за Армията на спасението?
— Какво!
— И че преди да го осени Божията благодат, беше агент по залагания на конни надбягвания, известен на клиентите си като Рупърт Плъха?
— Боже мой! — Сър Ейлмър обърна свъсен поглед към момичето. — Вярно ли е?
— Разбира се, че е вярно — увери го Мортимър Ракстро. — А ако желаете допълнителни доказателства за това колко е неподходящ изборът на вашия племенник, хвърлете един поглед към чичо й Джо, който се задава в момента от кулисите вляво.
И безжизнено отпуснатият, изгубил всякаква надежда Фреди съзря спътника си от влака, който се приближаваше към тях. Видя как сър Ейлмър си пое стреснато въздух, а Анабела замръзна в прегръдките му. Това не го изненада. Слънцето, което проникваше през стъкления покрив, осветяваше отпуснатото, подпухнало лице на новодошлия, редингота му, червената му жилетка, кафявите обувки и Фреди си помисли, че едва ли дройтгейтското слънце е огрявало някога по-неуместна и страшна гледка.
Впрочем нищо в държането на новодошлия не подсказваше, че се чувствува неуместен в тази изискана обстановка. Напротив — то бе непринудено и самоуверено. Приближи се до тях с пъргава походка и шляпна фокусника по гърба без ни най-малко притеснение, като в същото време потупваше Анабела по рамото.
— Здрасти, Морт! Здрасти, Ани, миличка!
Сър Ейлмър, който до този момент само премигваше, се олюля, но се стегна и проговори с гръмовен глас:
— Вие, сър! Вярно ли е?
— Кое, старче?
— Че сте чичо на това момиче?
— Разбира се!
— Хък — хлъцна сър Ейлмър.
Щеше да каже още нещо, но оркестърът избухна във „Величие и обстоятелства“ и всички разговори бяха временно прекратени. Когато отново стана възможно да се води разговор, думата бе взета от чичо Джо. Беше разпознал Фреди.
— Бре, че ние се познаваме! — зарадва се той. — Пътувахме заедно във влака. Кой е младежът, Ани, който те прегръща?
— Това е човекът, за когото ще се омъжа — отвърна Анабела.
— Той не е човекът, за когото ще се омъжиш! — запротестира сър Ейлмър.
— Да, аз съм човекът, за когото ще се омъжи! — намеси се и Фреди.
— Не, вие не сте човекът, за когото ще се омъжи! Това беше Мортимър Ракстро.
Чичото на Анабела очевидно беше озадачен. Не знаеше какви изводи да си направи от тези противоречиви изказвания.
— Е, вие ще решите въпроса помежду си — добродушно реши той. — Аз едно мога да кажа — който и да те вземе, Ани, ще получи една великолепна съпруга.
— Това съм аз — побърза да каже Фреди.
— Не, не си ти! — отрече чичо му.
— Да, той е! — заяви Анабела.
— Не, не е той! — заключи Мортимър Ракстро.
— Защото знам със сигурност — продължи, без да се смути чичо Джо, — че никой не е имал по-добра племенничка. Никога няма да забравя как се грижеше за мен в болницата, Ани, как ми оправяше възглавницата и какви разхладителни напитки ми приготвяше.
Чу се шумно поемане на въздух. Сър Ейлмър, който до този момент все повтаряше: „Не си ти, не си ти!“, внезапно млъкна.
— Болница ли казахте? — попита той. — Вие лежали ли сте в болница?
Господин Джо Бофин се изсмя снизходително.
— Дали съм лежал в болница! Ха-ха, това много ми хареса! Леле, само да ви чуят тамошните момчета, голям смях ще падне. Попитайте ги дали Джо Бофин е стъпвал в болница. Попитайте медицинския персонал на „Свети Кристофър“. Че аз не съм излизал от болниците! От дете като легнах от вродена пилорична хипертрофия на стомаха, та досега не мога да стъпя на краката си.
Сър Ейлмър не можеше да сдържи нервния си трепет. Благоговейният израз на лицето му го правеше да прилича на малко момченце, което е срещнало на живо световния шампион по бокс тежка категория.
— Добре ли чух името ви — Джо Бофин ли казахте?
— Точно така.
— Да не би да сте… онзи същият Джо Бофин? С когото има интервю в коледния брой на „Скалпел“?
— Същият.
Сър Ейлмър се втурна напред.
— Позволете да ви стисна ръката.
— Заповядай.
— Горд съм да се запозная с вас, господин Бофин. Аз съм един от най-горещите ви почитатели.
— Много мило, старче.
— Вашата кариера винаги ме е вдъхновявала. Вярно ли е наистина, че имате сърдечна тромбоза и в същото време белодробна емфизема?
— Точно така.
— И че веднъж сте вдигнали 40,2° температура?
— Два пъти. Още веднъж, като лежах от хиперпирексия.
Сър Ейлмър въздъхна.
— Моето най-добро постижение е 39,1°.
Джо Бофин го потупа по гърба.
— Е де, не е чак толкоз зле. Никак дори.
— Извинете — намеси се плах благовъзпитан глас.
Беше изисканият мъж със сребристата коса, който се бе присламчил незабелязано към тях — същият, когото сър Ейлмър бе нарекъл с името Ръмбелой. Беше смутен, а зад гърба му се виждаше развълнувана групичка мъже, които от притеснение шаваха с пръсти и се блещеха.
— Извинете ме, скъпи Бастабъл, задето се намесвам в един личен разговор, но ми се стори… на моите приятели им се стори…
— На всички ни се стори — отекна групичката.
— Стори ни се, че чухме да споменавате името Бофин. Възможно ли е вие да сте господин Джозеф
