падна на земята сякаш бе ударена с юмрук в гърба. Той си спомни как се бе хвърлил върху нея, за да я покрие с тялото си, докато престрелката утихне и мафиотите избягат през гората. Спомни си как седеше, прегърнал момичето, и люлееше малкото безжизнено телце в ръцете си с лице, обляно в сълзи, и как крещеше на обърканата местна полиция, която поднесе извиненията си твърде късно: „Не, не, Боже Господи, не пак…“
1.
Тази година зимата дойде рано. Още към края на месеца първите предвестници, носени от мразовития вятър на североизточните степи, се завихриха над московските покриви, като че ли за да изпробват здравината им.
На улица „Фрунзе“ 19 се намира сградата на Генералния щаб на Съветската армия — мрачна каменна постройка от 30-те години, срещу която, от другата страна на улицата, се издига нейното съвременно осеметажно допълнение. Началникът на Генералния щаб на Съветските въоръжени сили се беше изправил до прозореца на последния етаж на старото здание и настроението му напълно съответстваше на ледената вихрушка вън.
Маршал Иван К.Козлов беше на шестдесет и седем години, прехвърлил с две години задължителната пенсионна възраст, но в Съветския съюз, както и навсякъде по света, на хората, които създаваха законите, и през ум не им минаваше, че същите тези закони биха могли да се отнасят и до тях. В началото на годината той, изненадващо за повечето военни от висшия ешелон, беше заел поста на ветерана маршал Ахромеев. Разликата между двамата мъже беше огромна. Докато Ахромеев беше дребен, хилав интелектуалец, Козлов беше едър, грубоват здравеняк с побелели коси, потомствен войник, син, внук и племенник на войници. Преди повишението си той беше едва трети заместник, но успя да прескочи двамата си колеги, които стояха преди него в служебната йерархия и те тихо и кротко излязоха в пенсия. Причините за повишението му не бяха тайна за никого. В периода от 1987 до 1989 година той майсторски и без да вдига много шум беше ръководил изтеглянето на съветските войски от Афганистан, една изключително сложна задача, която изпълни без обществен скандал, без по-сериозно поражение, както и (което беше най-важно) без да допусне компрометиращо раздухване на всичко това в средствата за информация, макар силите на местната съпротива да ги бяха следвали по петите чак до прохода Саланг. Тази операция му спечели доверието на Москва и лично Генералният секретар го удостои с вниманието си.
Но докато беше изпълнявал тази задача, която заслужено му донесе маршалския жезъл, той се беше заклел пред себе си, че никога повече няма да поведе любимата си Съветска армия в отстъпление, защото, независимо от енергичната външна и вътрешна пропагандна кампания, Афганистан си беше едно истинско поражение. Причината за мрачното му настроение, докато се взираше във вихрушката от ледени късчета, които потракваха по стъклото, беше мисълта за надвисващото ново поражение.
Непосредствената причина за тежките му предчувствия беше докладът върху неговото бюро. Беше възложил изготвянето на този доклад на едно от своите протежета, блестящ млад човек, генерал-майор, когото беше взел в Генералния щаб след мисията в Кабул. Камински беше академик, човек на умствения труд, но притежаваше и несъмнен организаторски талант. Заради тези негови качества маршалът го беше издигнал много бързо във военната йерархия. Като всеки опитен воин Козлов чудесно знаеше, че битките не се печелят със смелост или саможертва, нито дори от умни главнокомандващи. Победата идва, когато разполагаш с необходимата материална част на необходимото място и в необходимия момент, при това с колкото се може повече от нея.
Той все още си спомняше с горчивина за осемнадесетгодишния боец, видял как блицвойната на превъзходно оборудваните германски войски прегазва отбраната на Родината, докато Червената армия, обезкървена от Сталиновите чистки през 1938 и въоръжена с остаряла бойна техника, се опитваше да спре тази мощна лавина. Собственият му баща беше загинал, опитвайки се да задържи една обречена позиция при Смоленск, противопоставяйки на настъпващите бронетанкови полкове на Гудериан единствено винтовките на своите бойци. Тогава се закле, че следващия път ще разполагат с най-съвременното въоръжение и то в достатъчно голямо количество. Беше посветил кариерата си на това свое убеждение и в момента оглавяваше петте военни юмрука на Съветския съюз — пехотата, военноморските сили, военновъздушните сили, стратегическите ракетни войски и противовъздушната отбрана. И над всички тях бе надвиснала заплахата от поражение заради този доклад от 300 страници, който лежеше на бюрото му.
Беше го чел два пъти — през нощта в спартанското си жилище на Кутузовски проспект и отново тази сутрин в кабинета си, където пристигна още в седем часа и веднага изключи телефона. Извърна се от прозореца, пристъпи към огромното писалище, което стоеше в началото на Т-образната заседателна маса и разгърна последните няколко страници от доклада.
РЕЗЮМЕ:
Проблемът следователно не е в прогнозата, че след двадесет или тридесет години на планетата ни би се почувствал недостиг на нефт. Проблемът съвсем определено се състои в това, че след седем-осем години Съветският съюз ще изчерпи нефтените си находища. Ключът за разбиране на този проблем е в таблицата за Доказаните запаси, която е приложена в доклада, и по-точно в изброените цифрови показатели, означени като съотношение З/П. Съотношението Запаси/Продукция се получава като се вземе годишното производство на определена държава с нефтена промишленост и цифрата се раздели на известните запаси на същата тази държава, като резултатът обикновено се изразява в милиарди барели.
Използваните цифрови показатели към края на 1985 година — боя се, че са взети от западни източници, тъй като, за съжаление, ние все още разчитаме на информация от Запада, за да разберем какво точно става в Сибир, независимо от тесните ми контакти с нашата нефтена промишленост — сочат, че през годината, за която говорим, ние сме произвели 4,4 милиарда барела суров нефт, което съответно представлява запаси за. 14 години, ако приемем, че добивът на нефт ще продължава с настоящите темпове. Но тази цифра е твърде оптимистична, като се има предвид; че от 1985 година насам се наложи да се повишат темповете на добив, което пък намали запасите. В настоящия момент ние разполагаме със запаси за период от седем до осем години.
Причината за повишеното търсене на нефт откриваме в две основни области. Първата е увеличаването на производството, най-вече в областта на потребителските стоки, в духа на насоките на Политбюро след въвеждане на новите икономически реформи. Другата причина се корени в неефикасното усвояване на нефтените продукти от производствените ни мощности, не само при тези, съществуващи от години, но и при новоизградените. Като цяло нашата промишленост е твърде енергоемка, а и в много области използването на остарял машинен парк причинява неимоверни загуби. Например една руска кола тежи три пъти повече, отколкото една американска и причината за това не е, както се обяснява в пресата, суровата руска зима, а просто защото нашите металургични заводи не са в състояние да произведат по-тънка ламарина. Оттук следва, че за производството на една кола се изразходва много повече енергия, отколкото при западното производство; освен това колата изразходва и много повече гориво.
АЛТЕРНАТИВИ:
Атомните реактори осигуряваха 11% от електроенергията на Съветския съюз, а плановиците ни разчитаха до 2000-та година това количество да стигне и дори да надхвърли 20%. Така беше до събитията в Чернобил. За нещастие 40% от атомните ни реактори са конструирани по същия модел като тези в Чернобил. Оттогава голяма част от тях бяха спрени за „реконструкция“ — на практика е малко вероятно те отново да бъдат пуснати в действие, а други, чието изграждане беше планирано, са отпаднали от производствените ни разчети. В резултат делът на атомната енергия, разгледана в процентно съотношение, вместо да се изразява с двуцифрени числа, е спаднал на 7 и по-малко процента.
Разполагаме с най-големите залежи на природен газ в света, но проблемът е, че те са предимно в най- отдалечените краища на Сибир, така че въпросът не стои в добива. Нуждаем се от една огромна инфраструктура от тръбопроводи — с каквито не разполагаме — за да доставим природния газ от сибирските находища до нашите градове, заводи и електроцентрали.
Може би си спомняте, че когато в началото на седемдесетте години, след военните действия при Йом
