вятърът продължаваше да фучи. От прозореца си на осмия етаж той виждаше дребните фигури на пешеходците, нахлупили дълбоко ушанките си, които подтичваха по улица „Фрунзе“ с наведени глави.
Бяха минали почти четиридесет и пет години, откакто двадесет и две годишният лейтенант от мотострелковите войски беше участвал в щурма срещу Берлин под командването на Чуйков и се беше изкатерил на покрива на хитлеристкото канцлерство, за да свали оттам последното знаме с пречупен кръст. Дори бяха поместили снимка в няколко книги по история. Оттогава той беше започнал да изкачва стъпало по стъпало стръмната стълба на военната йерархия — беше служил в Унгария по време на въстанието през 1956 година, беше на река Усурийска на границата с Китай, на гарнизонна служба в Източна Германия, след това отново в Далекоизточното командване в Хабаровск, в Южното върховно командване в Баку и накрая в Генералния щаб. Беше изпълнявал дълга си, беше зъзнал през дългите нощи като страж при подстъпите на империята, беше се развел с една съпруга, която не пожела да го последва и беше погребал друга в Далечния Изток. Дъщеря му се омъжи за минен инженер, вместо за войник, както се беше надявал; синът му отказа да поеме по неговия път в армията. Беше прекарал всичките тези четиридесет и пет години, наблюдавайки как Съветската армия укрепва пред очите му и се превръща в това, което той твърдо вярваше, че е най-съвършената бойна сила на планетата, посветена на защитата на Родината и унищожението на нейните врагове.
Той, както и болшинството от консерваторите, вярваше, че ще дойде денят, в който всичките тези оръжия, създадени от работниците за него и за неговите хора, ще бъдат използвани, и да бъде проклет, ако допуснеше някакво стечение на обстоятелства или чужда воля да омаломощи любимата му армия. Той беше изключително предан на Партията — иначе не би бил на това място, — но ако някой, пък бил той и измежду тези, които в момента ръководеха Партията, смяташе, че може да съкращава военния бюджет с милиарди рубли, тогава той би могъл да преразгледа лоялността си към тези хора.
Колкото повече разсъждаваше върху последните страници на документа, толкова повече се убеждаваше, че Камински, въпреки несъмнения си интелект, не беше успял да предвиди още една, пета възможност. Ако Съветският съюз успееше да наложи политически контрол върху някой достатъчно голям и вече разработен източник на нефт на чужда територия, ако получеше изключителните права за внос на нефт на достъпни цени, т.е. такива, каквито самият той щеше да определи… и то много преди собствените му запаси да са се изчерпали…
Той остави доклада на заседателната маса и се изправи пред картата на света, която покриваше половината стена срещу прозорците. Минутите се изнизваха и вече наближаваше обяд, а той все още замислено се взираше в картата. През цялото време погледът му непрекъснато се връщаше към една точка. Най-сетне се откъсна от картата, прекоси стаята до бюрото си, включи телефона и се свърза с личния си адютант.
— Извикайте генерал-майор Земсков при мен — кратко нареди, той.
След това се отпусна на високия стол зад бюрото си, взе дистанционното управление и включи телевизора, който се намираше на поставка встрани от бюрото. Пред очите му изплува картина от Първа програма — обещаното предаване на живо от летище „Внуково“.
Самолет № 1 на Военновъздушните сили на САЩ беше зареден с гориво и готов за излитане. Това беше новият Боинг 747, който в началото на годината бе заменил вече остарелия модел 707. Новият Боинг 747 можеше да прелети разстоянието от Москва до Вашингтон без междинно кацане — нещо, което не беше по силите на 707. Служещите в 89-та въздушнопреносима част, които се грижеха за охраната и техническото обслужване на президентското летателно звено, разположено във военновъздушната база „Андрюс“, бяха обградили самолета като предохранителна мярка, в случай, че някой прекалено ентусиазиран руснак реши да се приближи дотолкова, че да постави нещо по корпуса или просто да надникне вътре. Но по време на тридневното посещение на президента в Съветския съюз руснаците се бяха държали като истински джентълмени.
На няколко метра от крилото на Боинга беше поставен подиум, в центъра на който се издигаше трибуна. Пред трибуната беше застанал Михаил Сергеевич Горбачов, Генералният секретар на Комунистическата партия на Съветския съюз, който приключваше прощалното си слово. До него беше застанал гологлав мъж, чиято стоманеносива коса беше разрошена от студения вятър — Джон Дж. Кормак, Президентът на САЩ. От двете страни на тези мъже бяха наредени дванадесетте члена на съветското Политбюро.
Пред подиума бяха строени два почетни караула — от служители на Министерството на вътрешните работи и от представители на Граничните войски на КГБ. Хората от четвъртата страна на карето — инженери, техници и служители на летището, — бяха допуснати на мястото на събитието, за да му придадат по-обикновен, граждански вид. Но ораторът беше съсредоточил вниманието си основно върху многобройните телевизионни камери, фоторепортери и журналисти, скупчени между двете редици на шпалира. Събитието беше с огромно значение.
Малко след встъпването си в длъжност миналия януари Джон Кормак, неочакваният победител в изборите за президент през ноември предната годината, беше обявил желанието си да се срещне със съветския президент. Дори беше изразил готовност да отлети за Москва за тази среща. Михаил Горбачов не закъсня да даде съгласието си и през изтеклите три дни със задоволство откри, че този висок, строг на вид, но в същината си добродушен американски академик беше човек, с когото, както би се изразила мисис Тачър, „може да се върши работа“.
Генералният секретар беше поел определен риск въпреки несъгласието на своите идеологически съветници, както и на тези по безопасността — той отстъпи пред личната молба на американския президент да му се разреши да направи обръщението си към Съветския съюз на живо по телевизията, без предварително текстът да бъде представен за одобрение. На практика в съветската телевизия не съществуват предавания „на живо“. Почти всичко, което се излъчва се редактира внимателно, после преминава за одобрение от съответна комисия преди да се появи на екрана за масова консумация.
Преди да даде съгласието си на необичайната молба на Кормак, Михаил Горбачов се беше консултирал с експерти от телевизията. Те бяха не по-малко учудени от него, но отбелязаха, че първо — само една незначителна част от съветските граждани ще бъдат в състояние да разберат речта на американеца без превод (а на превода естествено щеше да се придаде по-приемлив вид, ако се наложеше) и второ — щяха да осъществят един „цикъл на изчакване“, което означаваше, че звукът и картината щяха да бъдат излъчвани със закъснение от осем до десет секунди, а и винаги можеха да прекъснат предаването, ако американецът отидеше прекалено далече. Накрая се уточниха, че ако Генералният секретар вземе решение за прекъсване на предаването, трябва само да потърка брадичката си с показалец, а техниците щяха да се погрижат за останалото. Естествено не можеха да прекъснат предаванията на трите телевизионни екипа, пристигнали от САЩ за събитието, нито на екипа на ВВС от Англия, но това нямаше никакво значение, тъй като и без това руснаците никога нямаше да видят техните материали.
Михаил Горбачов приключи тържественото си слово, като изрази добрата воля на руснаците за сътрудничество между двата народа и надеждите си за мир между САЩ и Съветския съюз, след което се обърна към своя гост. Джон Кормак се изправи. Руснакът му посочи любезно катедрата и микрофона и се настани на едно от страничните места. Президентът на САЩ застана пред микрофона. Не се виждаха никакви бележки. Той вдигна глава, устреми поглед към обективите на съветските телевизионни камери и заговори.
— Мъже, жени и деца на Съветския съюз, чуйте ме.
Маршал Козлов подскочи в креслото си и втренчи смаян поглед в екрана. Веждите на Михаил Горбачов потрепнаха учудено преди да успее да възвърне самообладанието си. В една от кабините зад съветските камери млад мъж, който спокойно можеше да мине за харвардски възпитаник, закри микрофона си с ръка и шепнешком попита нещо по-старшия служител зад себе си, който само поклати глава. Защото Джон Кормак съвсем не говореше на английски — от устата му се лееше гладка руска реч.
Въпреки че не говореше руски език, преди посещението си в Съветския съюз, уединен в собствената си спалня в Белия дом, той беше наизустил петстотинте руски думи на своята реч. Беше я репетирал, записана на магнетофонна лента, докато се научи да я произнася гладко и без акцент, макар да не разбираше нито дума от нея. Това беше забележително постижение дори за един бивш преподавател от Харвард и Йейл.
— Преди петдесет години вашата страна, вашата любима родина, беше въвлечена във война. Вашите мъже се биеха и умираха като войници или живееха като вълци в собствените си гори. Вашите жени и деца
