Фредерик Форсайт
Гражданинът
Винаги най-много беше обичал завръщането. За повече от тридесет години пилотиране бе видял над седемдесет големи града, повечето столици, и някогашното удоволствие от това отдавна беше изчезнало.
Преди три десетилетия, току-що получил лъскавите отличия на младши пилот, той беше обожавал далечните непознати места. По време на продължителните престои се бе наслаждавал на нощния живот в Европа и САЩ, беше предприемал туристически обиколки на храмовете и светилищата в Далечния изток. Сега просто искаше да се прибере в дома си край Доркинг.
Навремето беше имал кратки, ала бурни връзки с най-хубавите стюардеси, докато Сюзан не се бе омъжила за него и не беше сложила край на ергенския му живот. Петте хиляди нощи в хотелски стаи отдавна бяха оставили у него желание само да се отпусне на собственото си легло и да вдиша лавандуловото ухание на Сюзан.
Имаше син и дъщеря: Чарлз, рожба на медения им месец, вече двадесет и три годишен компютърен програмист, и Дженифър, осемнадесетгодишна студентка първокурсничка по история на изкуството в Йоркския университет. Те му бяха давали чувство за стабилност и още една причина да се завръща у дома. Сега му оставаха две години до пенсия и перспективата да се качи на колата, да потегли по Уотърмил Лейн и да види Сюзан, която го чака на вратата, му изглеждаше много по-приятна от скитането по чужди места.
Оттатък пътеката другият пилот зяпаше тила на шофьора. Отляво един от двамата му втори пилоти с все още незадоволено любопитство се взираше в пъстрото неоново море на Банкок, докато градът се отдалечаваше от тях.
Седяха в служебния автобус, охлаждан от климатичната инсталация и защитен от лепкавия зной навън. Тук беше целият екипаж, включително главния стюард, четиримата стюарди и единадесетте стюардеси. Преди два дни бяха излетели заедно от „Хийтроу“. Знаеше, че главният стюард ще се справи с всичко от вратата на самолета до опашката. Това му беше работата, а и той също бе ветеран.
Задачата на капитан Ейдриън Фолън беше просто да пилотира поредния Боинг 747–400 „Джъмбо“ с над четиристотин пътници, които плащаха заплатата му от Банкок до лондонското летище „Хийтроу“, или както скоро щеше да се посочва в бордовия му дневник, от БКК до ЛХР.
Два часа преди отлитането служебният автобус влезе в зоната на летището. Охраната на портала го пусна вътре и той тръгна към офиса на „Бритиш Еъруейз“. Имаха много време, но капитан Фолън педантично спазваше правилника и им бяха съобщили, че излетелият в петнадесет и петнадесет местно време „Спийдбърд“ 10 от Сидни ще кацне точно навреме в двадесет и един и четиридесет и пет. Всъщност самолетът вече подхождаше.
На километър и половина след служебния автобус се движеше черна лимузина. В нея се возеше само един пътник, удобно седнал зад униформения шофьор. И автомобилът, и шофьорът бяха от скъпия хотел „Ориентъл“, където безукорно облеченият генерален директор бе отседнал за три дни. В багажника лежеше единственият му куфар от естествена кожа със здрави месингови ключалки — куфар на човек, който пътува с малко, но скъп багаж. До него беше дипломатическото му куфарче от истинска крокодилска кожа.
Във вътрешния джоб на прекрасно ушития му кремав копринен костюм бе британският му паспорт на името на Хюго Сеймор и билет за връщане от Банкок до Лондон, първа класа, разбира се. Докато „Спийдбърд“ 10 се насочваше към залата за заминаващи на „Бритиш Еъруейз“, лимузината спря пред терминала.
Господин Сеймор не буташе багажа си на количка. Той вдигна грижливо поддържаната си ръка и незабавно дотича дребен тайландски носач. Бизнесменът му даде бакшиш, кимна към куфара си в отворения багажник, последва носача в терминала и посочи гишето на „Бритиш Еъруейз“. Остана в лепкавия зной на тропическа нощ само тридесетина секунди.
Регистрирането в първа класа всъщност не отнема час и четиридесет и пет минути. Младата служителка на гишето нямаше други клиенти. След десет минути единственият кожен куфар пътуваше към багажното отделение, където етикетите му ясно щяха да показват, че е за полета на „Бритиш Еъруейз“ за Лондон. Господин Сеймор получи бордната си карта и го упътиха към чакалнята на първа класа, която се намираше зад паспортния контрол.
Униформеният тайландски митничар погледна тъмнолилавия паспорт, после бордната карта и накрая лицето зад стъклото. Мъж на средна възраст, леко загорял, гладко обръснат, наскоро подстригана стоманеносива коса, мека бяла копринена риза, копринена вратовръзка от „Джим Томпсън“, кремав копринен костюм. Митничарят пъхна паспорта под стъклото.
— Сауат-ди, краб — измърмори англичанинът. Тайландският служител кимна и се усмихна на благодарността, изречена на родния му език, обикновено невъобразимо труден за чужденците.
Някъде не много далеч пътниците от Сидни слизаха от боинга и вървяха по дългите коридори към митницата. Последваха ги транзитните пътници и самолетът остана празен. Поддържащият персонал можеше да започне да чисти петдесет и деветте реда седалки — задача, в резултат на която щяха да напълнят четиринадесет чувала с боклук. Стиснал куфарчето си от крокодилска кожа, господин Сеймор спокойно продължи към чакалнята на първа класа, където го посрещнаха две поразително красиви тайландки, настаниха го и му поднесоха чаша бяло вино. Той зачете някаква статия в списание „Форбс“. Беше един от двадесетте пътници в голямата, прохладна и луксозна зала.
Господин Сеймор не беше забелязал, тъй като не си бе направил труда да погледне, ала докато се регистрираше, се беше намирал само на няколко метра от гишето на бизнескласата. Боинг 747–400 на „Бритиш Еъруейз“ има четиринадесет места в първа класа, от които щяха да са заети десет, четири от пътници, идващи от Сидни. Господин Сеймор бе първият от шестимата, качили се в Банкок. Двадесет и трите места в бизнескласата щяха да са заети, осемнадесет с пътници, качващи се в тайландската столица. Те се бяха редили на опашка на няколко метра от гишето на първа класа.
Но зад тях бяха опашките на икономическата класа, вече тактично наричана „класа на околосветския пътешественик“. На десетте гишета гъмжеше от народ — близо четиристотин души. Сред тях беше семейство Хигинс. Те мъкнеха багажа си сами. Бяха дошли с автобус, в който многото други пътници и топлината на телата им най-после бяха победили климатичната инсталация. Пътниците в икономическата класа бяха раздърпани и потни. На семейство Хигинс им трябваше близо час, за да стигнат до чакалнята за заминаващи с кратко отбиване до безмитния магазин и да се настанят в залата за непушачи. До качването на самолета оставаха тридесет минути. Капитан Фолън и екипажът му отдавна бяха на борда. Стюардите и стюардесите се бяха качили преди тях.
Капитанът и екипажът бяха прекарали обичайните петнадесет минути в офиса, където се запознаха със задължителните документи. Сред тях бе планът за полета, в който се посочваше продължителността, минималното количество гориво и след няколко страници подробностите за маршрута. Цялата тази информация беше съгласувана с различните центрове за контрол на въздушния транспорт от Банкок до Лондон. Фолън провери времето. В Обединеното кралство ги очакваше спокойна нощ. Капитанът набързо и с опитна лекота прегледа бележките за пилотите, като обърна внимание на интересуващите го данни и прескочи по-голямата част, която нямаше значение.
След като подписаха плана, четиримата пилоти бяха готови да се качат на борда. Чистачите все още бяха в самолета, но с това се занимаваше главният стюард — господин Хари Палфри както обикновено щеше да се справи с изискана невъзмутимост.
Не че групата от тайландски чистачи бяха единствената му грижа. Всички тоалетни щяха да бъдат проветрени и измити, след което проверени. Качваха храна и напитки за четиристотин пътници и главният стюард дори беше успял да вземе последните лондонски вестници, току-що пристигнали от „Хийтроу“ с друг самолет. Докато господин Палфри изпълни половината си задължения, капитанът и екипажът се качиха на борда.
През лятото капитан Фолън щеше да бъде придружаван само от двама втори пилоти, но сега бе краят на януари и зимните ветрове удължаваха полета до тринадесет часа, което изискваше втори капитан.
Самият Ейдриън Фолън смяташе това за излишно. Отляво в предната част на самолета има стаичка с две легла и е съвсем нормално капитанът да превключи на автопилот и да поспи четири-пет часа. И все пак правилникът си е правилник, поради което бяха четирима вместо трима.
