— Нещо странно, капитане. Някой е оставил това в отсека между икономическата и бизнескласата, между две чаши кафе. Анонимно писмо, предполагам.
Стомахът на Ейдриън Фолън се сви. През тридесетгодишната му служба в компанията никога не бяха отвличали негов самолет, нито го бяха заплашвали с поставена бомба, но познаваше неколцина свои колеги, които бяха изпитали това на гърба си. Това бе вечният кошмар на пилота. И сега изглеждаше, че е или едното, или другото. Той разкъса плика и прочете писмото.
„ГОСПОДИН КАПИТАН, СЪЖАЛЯВАМ, ЧЕ НЕ МОГА ДА ПОДПИША ТОВА ПИСМО, НО В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ НЕ ЖЕЛАЯ ДА СЕ ЗАМЕСВАМ. ВЪПРЕКИ ТОВА, НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ СЪМ СЪВЕСТЕН ГРАЖДАНИН И СМЯТАМ, ЧЕ ТРЯБВА ДА ВИ СЪОБЩЯ КАКВО СЪМ ВИДЯЛ. ДВАМА ОТ ВАШИТЕ ПЪТНИЦИ СЕ ДЪРЖАХА ИЗВЪНРЕДНО СТРАННО И ПО НАЧИН, КОЙТО НЕ ПОДЛЕЖИ НА ЛОГИЧНО ОБЯСНЕНИЕ.“
По-нататък авторът подробно разказваше видяното и посочваше защо му се е сторило толкова странно, че да го определи като подозрително.
„ВЪПРОСНИТЕ ДВАМА ПЪТНИЦИ СА МЪЖ, КОЙТО ПРИЛИЧА НА ХИПИ — МРЪСЕН, ОКЪСАН, ОТ ОНЕЗИ, КОИТО СИ ПАДАТ ПО ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ «ЕКЗОТИЧНИ ВЕЩЕСТВА». ТОЙ СЕДИ НА МЯСТО 30 В. НЕ ЗНАЯ МЯСТОТО НА ДРУГИЯ, НО СИГУРНО Е ОТ ПЪРВА ИЛИ БИЗНЕСКЛАСА.“
Следваше описание на елегантния. Писмото завършваше с думите:
„НАДЯВАМ СЕ, ЧЕ НЕ ВИ БЕЗПОКОЯ, НО АКО ТЕЗИ ДВАМА МЪЖЕ ОРГАНИЗИРАТ НЕЩО НЕЗАКОННО, ВЛАСТИТЕ МОЖЕ БИ ТРЯБВА ДА БЪДАТ УВЕДОМЕНИ.“
„Надут задник“ — помисли си Фолън. Какви власти, ако не Управлението на митниците и акцизите на Нейно величество? И да шпионира собствените му пътници! Той подаде писмото на Хари Палфри. Главният стюард го прочете и прехапа устни.
— Среднощна среща? — предположи той.
Фолън знаеше за Хари Палфри, който знаеше, че той знае, затова капитанът внимателно подбра думите си.
— Нищо не показва, че са изпитвали влечение един към друг. Пък и къде другаде може да са се запознали, ако не в Банкок? Тогава защо да не си уговорят среща на „Хийтроу“? Защо се срещат пред тоалетна, в която не се опитват да влязат? По дяволите. Хари, би ли ми донесъл списъка на пътниците?
Докато главният стюард изпълняваше тази задача, Фолън се среса, оправи ризата си и попита втория капитан:
— Къде се намираме?
— Наближаваме гръцкото крайбрежие. Защо? Какво има, Ейдриън?
— Нищо.
Палфри се върна със списъка. На място 30 В седеше някой си Кевин Донован.
— Ами другият? Елегантният?
— Струва ми се, че го забелязах — отвърна главният стюард. — В първа класа, място 2 К. — Той прелисти списъка. — Господин Хюго Сеймор.
— Първо да проверим преди да се нахвърляме на заключения — каза капитанът. — Тихичко мини през първа и бизнескласата. Следи за кремави копринени панталони, които да се подават изпод одеялото. Погледни в гардеробите за кремаво копринено сако.
Палфри кимна и слезе долу. Фолън позвъни да му донесат силно черно кафе и се зае с обичайната си работа.
Системата за управление на полета, в която преди излитането беше въведен маршрутът им, се бе погрижила боингът да се движи по курса си. В момента летяха над Гърция и до кацането оставаха четири часа. Беше два и двадесет през нощта лондонско време и три и двадесет гръцко. Далеч под тях имаше разкъсани облаци и от време на време проблесваха светлини. Звездите ярко сияеха над тях.
Ейдриън Фолън имаше нормална гражданска съвест и естествено не можеше да се сравнява с анонимния задник от икономическата класа, но се намираше в затруднено положение. Нищо в писмото не показваше, че самолетът му е в опасност, и затова първата му реакция бе да не му обърне внимание.
Само че Асоциацията на британските пилоти, АБП, имаше комисия за сигурност и той беше неин заместник-председател. Ако на „Хийтроу“ се разкриеше нещо, ако полицията или митническите власти пипнеха Сеймор или Донован в някакво сериозно престъпление, и ако се разчуеше, че той специално е бил предупреден за двамата пътници и не е направил нищо, щеше да му е трудно да обясни причините. Когато напуснаха въздушното пространство на Гърция и полетяха над Балканите, той взе решение. Хари Палфри бе видял писмото, без да се споменава „съвестния гражданин“, който го беше написал, и ако на „Хийтроу“ нещо се разсмърдеше, кой щеше да премълчи, за да си покрие задника? Затова той щеше да предаде кратко, в никакъв случай паническо предупреждение, не на Управлението на митниците и акцизите, а на дежурния в собствената си компания, който се прозяваше на летището.
Да го излъчи по открития канал означаваше да го съобщи на половината пилоти, пътуващи за „Хийтроу“, а те бяха десетки. Със същия успех можеше да публикува обява в „Таймс“. Но самолетите на „Бритиш Еъруейз“ са снабдени с устройство, наречено ССВСД.
Самолетната система за връзка, съобщения и доклади щеше да му позволи да прати поверителна информация на дежурния в „Бритиш Еъруейз“ на „Хийтроу“. И слава Богу, с това щеше да прехвърли проблема на други.
Главният стюард се върна по стълбичката. Бил Хюго Сеймор, каза той, нямало никакво съмнение. Ясно, отвърна Фолън, и прати кратката си информация. Прелетяха над Белград.
Будилникът на Бил Бътлър не успя да иззвъни в четири и половина. В четири без десет иззвъня телефонът. Обаждаше се дежурният от Четвърти терминал на „Хийтроу“. Докато слушаше, Бътлър измъкна крака изпод юргана и се разсъни. След двадесет минути пътуваше в колата си и пресмяташе наум.
Знаеше всичко за примамките и анонимните обвинения. Те бяха едва ли не най-старият трик в занаята. Първо, анонимно телефонно обаждане от обществен автомат някъде в града, обвиняващо пътник от пристигащ самолет в пренасяне на дрога.
Митницата не можеше да не обърне внимание на сигнала, макар да бяха деветдесет процента сигурни, че описаният турист просто е набелязан преди излитането на самолета. Разбира се, анонимният „информатор“ беше член на бандата от Лондон.
Описаният човек трябваше да бъде спрян, докато истинският наркотрафикант незабелязано се измъкваше с тълпата, невинен като утринна роса.
Но предупреждение от капитана на самолета? Това беше нещо ново. Писмо от негов пътник? Двама пътници, обявени за подозрителни? Някъде зад всичко това се криеше мозъкът, който го бе организирал, и Бътлър трябваше да изправи срещу него своя интелект, и да го победи.
Паркира пред Четвърти терминал и влезе в почти пустата сграда. Беше четири и половина и десетина огромни самолета с емблемата на „Бритиш Еъруейз“, които почти бяха монополизирали терминала, пристигаха от Африка, Ориента и двете Америки. След два часа тук щеше да е лудница.
Самолетите, излетели в шест следобед от Ню Йорк, Вашингтон, Бостън и Маями, щяха да се присъединят към другите от Изтока. Само за няколко минути между шест и шест и четиридесет сутринта първите колебливи пътници щяха да се превърнат в приливна вълна. Десет души от неговия отдел вече пътуваха към Четвърти терминал, но щеше да им трябва повече време, за да пристигнат.
Хората на Бътлър трябваше да са навсякъде — на изхода на самолета, в митницата и на паспортния контрол, но незабелязано. Най-малко му трябваше да ги разконспирират.
Имаше такива случаи. Трафикантът, който естествено знаеше какво има в куфара му, просто си изпускаше нервите и се отказваше да си прибере багажа. Бътлър искаше нещо повече от един зарязан куфар. Искаше трафиканта и пратката — най-малко.
Според инструкциите от Западен Дрейтън, „Спийдбърд“ 10 летеше над Ламанша към брега на Съфък.
