Трябваше да заобиколи на север от летището и после да опише дълга дъга към главната писта.
В боинга Ейдриън Фолън отново седеше отляво и слушаше инструкциите на Западен Дрейтън за маршрута и разписанието. Самолетът летеше на височина четири хиляди и петстотин метра и капитанът виждаше светлините на Ипсуич.
Донесоха съобщение, получено по ССВСД. В него любезно молеха главният стюард да чака с тайнственото писмо на изхода още щом вратата на самолета се отвори и незабавно да го предаде. Фолън ядосано изсумтя, извади двата сгънати листа от горния джоб на ризата си и ги подаде на втория пилот с нареждане да ги предаде на Хари Палфри. Вече летяха над сушата. Шест и пет.
В трите класи цареше характерното очакване, което винаги предшества кацането. Лампите отдавна светеха, подносите от закуската бяха вдигнати, видеото — изключено. Стюардите и стюардесите бяха облекли саката си и раздаваха горните дрехи на пътниците в първа и бизнескласата. Онези, които седяха до илюминаторите, уморено се взираха в светлините под самолета.
Господин Хюго Сеймор излезе от тоалетната на първа класа чист, избръснат, сресан и излъчващ ухание на скъп афтършейв „Личфийлд“. Когато се върна на мястото си, той поправи вратовръзката си, закопча жилетката си, взе кремавото си копринено сако и го остави в скута си за по-късно. Куфарчето от крокодилска кожа бе между краката му.
В икономическата класа канадското хипи сънено се размърда. Копнееше за една цигара. Тъй като седеше от вътрешната страна, не виждаше нищо през илюминаторите, а и не се опитваше.
Четири реда зад него членовете на семейство Хигинс бяха будни и готови за кацане. Седналата между родителите си Джули подробно разказваше на Пуки за всички чудеса, които куклата щеше да види в новата си родина. Госпожа Хигинс прибираше последните си гримове в чантата си. Винаги спретнатият господин Хигинс държеше пластмасовото си куфарче върху коленете си и беше отпуснал ръцете си отгоре му. Той бе изпълнил своя дълг и съвестта му беше чиста.
Бялото самолетче на екрана най-после описа дъгата си и насочи носа си към „Хийтроу“. Съпътстващите го цифри показваха, че до летището остават тридесет и два километра. Часът бе шест и дванадесет.
От пилотската кабина се виждаха все още тъмните поля на Бъркшир и светлините на Уиндзорския замък. Спуснаха колесниците и вдигнаха елероните под двадесет и пет градуса. Ако някой гледаше от земята, щеше да му се стори, че боингът мъчително бавно изминава последните километри до пистата, докато всъщност той летеше със сто и седемдесет възела, но намаляваше скоростта и се спускаше.
Ейдриън Фолън за пореден път провери всички системи и потвърди разрешението за кацане от контролната кула в „Хийтроу“. Пред него един боинг от Маями току-що бе освободил пистата, а петнадесет километра зад тях пристигаше самолет от Бостън. Ала неговите пътници отиваха на Трети терминал, докато тази сутрин Фолън щеше да е пръв на запазения за „Бритиш Еъруейз“ Четвърти терминал. Скоростта бързо спадна до нужните за кацане сто тридесет и осем възела. В шест и осемнадесет колелата на „Спийдбърд“ 10 докоснаха пистата.
След десет минути Ейдриън Фолън спря огромния реактивен самолет до подвижния пътнически тунел, натисна спирачка и остави последните процедури на втория пилот. Енергията беше превключена на спомагателния генератор, поради което лампите за миг премигнаха. Стюардите в предната част на боинга наблюдаваха как зейналата паст на тунела се приближава към тях и когато се долепи до стената, отвориха вратата.
Навън стоеше млад мъж в гащеризон на техническия персонал на летището. Той видя Хари Палфри и повдигна вежди.
— Вие ли сте главният стюард?
— Писмото ли?
Младежът кимна. Палфри му подаде двата листа и той изчезна. Главният стюард се обърна с опитна усмивка към пътниците от първа класа, които чакаха зад него.
— Довиждане, господине, надявам се, че полетът ви е бил приятен.
Те се заизнизваха покрай него. Осмият беше безукорният господин Хюго Сеймор, чийто бляскав вид го отличаваше в този час на изпомачкани дрехи и рошави коси. Определено си личеше качеството. Хари Палфри искрено се надяваше някой глупак от задния отсек да не му създаде някакво неудобство.
След като първа класа се изпразни, слязоха пътниците от бизнескласата, някои идващи отзад, други по стълбата от горния отсек. По-навътре в корпуса на самолета пътниците от икономическата класа стояха прави, блъскаха се едни други и копнееха да ги пуснат като добитък от обор.
В този час залата на паспортния контрол бе напълно пуста й служителите чакаха зад гишетата си морето от хора. Стената отгоре и отстрани е огледална и зад нея има стая. Там стоеше Бил Бътлър и гледаше надолу.
В залата имаше десетима служители — двама за паспорти от Обединеното кралство и Европейския съюз, другите осем за останалата част на света. Един от неговите помощници им беше обяснил всичко. Те винаги си сътрудничеха с митницата и случаят пораздвижи иначе скучната сутрин. Само четирима пътници от първа класа бяха британци, останалите бяха тайландци и австралийци. Четиримата британски граждани минаха за секунди и докато третият взимаше паспорта си, служителят леко вдигна глава и кимна към огледалото. Бил Бътлър държеше писмото в ръка. Кремав копринен костюм носеше само един. Хюго Сеймор. Бътлър вдигна радиостанцията към устата си.
— Тъкмо излиза. Кремав копринен костюм. Куфарче от крокодилска кожа.
Ранджит Гул Синг беше сикх. Имаше магистърска степен от Манчестърския университет и служеше в Управлението на митниците и акцизите, придаден към отдела на Бътлър. Тази сутрин всеки можеше да забележи първото му качество, но не и другите две. Той стоеше зад паспортния контрол с метла и лопатка в ръце. Синг прие съобщението по миниатюрната слушалка в дясното си ухо. След секунди кремавият костюм мина покрай него.
Бизнесменът влезе в мъжката тоалетна по средата на коридора. Синг вдигна лявата си ръка към устата си и прошепна:
— Влезе право в мъжката тоалетна.
— Последвай го и виж какво прави.
Сикхът влезе в тоалетната, като пътьом събираше захвърлените по пода боклуци с лопатката. Мъжът с кремавия костюм си миеше ръцете. Гул Синг извади парцал и започна да бърше мивките. Мъжът не му обърна внимание. Сикхът продължи да върши черната си работа, но междувременно провери дали в кабинките има някой. Дали онзи трябваше да предаде нещо? Бизнесменът изсуши ръцете си, взе дипломатическото си куфарче и излезе. Мъжът с кремавия костюм не се беше срещнал с никого. Синг съобщи това на Бил Бътлър.
В същия момент един от служителите в паспортния контрол на гишетата за чужди граждани кимна към едно оръфано позастаряло хипи и вдигна поглед към огледалната стена. Бътлър прие сигнала и се обади по радиостанцията. В коридора за митницата една млада жена, която изглеждаше като слязла от самолета, но не беше, и която се преструваше, че завързва връзките на обувката си, се изправи, забеляза мъжа с дънковата риза пред себе си и тръгна след него.
Хюго Сеймор излезе в коридора и установи, че вече не е сам, а сред тълпата от икономическата класа. Но защо носеше този толкова отличаващ се костюм?
И тогава дойде анонимното обаждане. Бътлър прие информацията по радиостанцията.
— Глас с американски акцент — съобщи диспечерът. — Описа канадско хипи с дънки и дънкова риза, дълга рошава коса и брада. Каза, че носел пратка в раницата си. После затвори.
— Следим го — отвърна Бътлър.
— Бързо действаш, шефе — възхитено рече диспечерът. Бътлър мина по неизвестни на широката публика коридори, за да заеме позиция зад друго едностранно огледало, но този път в митницата и по-точно зеленото гише за пътници, които нямат нищо за деклариране. Голямата изненада щеше да е, ако някой от заподозрените се насочеше към червеното гише.
Анонимното обаждане го зарадва. Това потвърждаваше принципа. Хипито беше примамката,
