изпускате на земята вестника си или нещо подобно. Какво съобщавате по този начин на агента?
— Че преминавам към третата среща — отново блесна умникът.
— Правилно. Но вие още имате „опашка“! Къде ще се проведе третата среща? На какво място?
Този път никой не си опита късмета.
— В каквато и да е сграда — бар, ресторант, кафене, — чиято входна врата е непрозрачна и на приземния етаж няма прозорци откъм фасадата. Тоест, от улицата не трябва да се вижда във фоайето. Защо избираме подобни места като най-подходящи за предаването на контейнера с информацията?
На вратата тихо се почука. В стаята надникна началникът на школата. Той кимна на Мънроу да излезе за малко.
— Наредиха да се явиш при Господаря в три часа. Бейли ще поеме следобедните ти часове.
Мънроу се върна озадачен в класната стая. „Господаря“ беше ироничния, но изпълнен и с уважение прякор на генералния директор на фирмата.
— За да може да отидем до масата на агента и да вземем пакетчето, без да ни видят отвън — предположи някой групата.
Мънроу поклати глава.
— Не. След като си отидете, противникът може да разпита келнерите и рискувате агентът ви да бъде идентифициран по описание. Други предположения?
— Да използуваме тайник вътре в ресторанта — пак се осмели умникът.
За сетен път Мънроу поклати глава.
— Няма да имате достатъчно време за това — рече той. — Хората от проследяването ще нахълтат в заведението няколко секунди след вас. Тоалетната, която, да речем, сте определили като място за провеждане на тайниковата операция, може в момента да е заета. Твърде рисковано е. В случая трябва да направим „моменталка“. Ще ви обясня какво е това. Пишете! Агентът вижда подадения от вас сигнал и разбира, че сте под наблюдение. Съгласно предварителната уговорка, той сверява часовника си по телефона с автоматичната служба за съобщаване на точно време. Вие правите същото от някоя телефонна будка по пътя към мястото на моменталната среща. В уречения час той ви чака в съответния ресторант, кафене или друга сграда, която сте избрали за операцията. Отваряте входната врата в точно определено до секундата време. Ако видите, че ще стигнете до уреченото място твърде рано, спрете се, завържете си връзката на обувката или се зазяпайте в някоя витрина. Когато поглеждате часовника си, не го правете очебийно, а скришом. Влизате във фоайето на ресторанта и входната врата се затваря зад гърба ви. В същия момент агентът вече е станал, платил е сметката си и върви към изхода, тоест към вас. Докато хората от проследяването влезнат в ресторанта ще разполагате поне с пет секунди. Минавате покрай агента, като се стремите в мига на предаването да сте в „мъртва зона“ или, казано по-просто, да сте възможно по-далеч от хорските погледи. При разминаването незабелязано получавате пакетчето и продължавате към някоя свободна маса. Противникът ще влезе след секунди. А през това време агентът вече е излязъл. По-късно келнерите ще потвърдят, че не сте говорили с никого и никой не се е спирал до масата ви. Допивате си питието, връщате се в посолството с контейнера в джоба си и се молите противникът да не е забелязал нищо. Толкоз за моменталната среща. А, ето го и звънеца. За днес стига.
Няколко часа по-късно Адам Мънроу вече седеше в секретната библиотека, която се намираше в подземието на високата сграда, в която се помещаваше фирмата, и се бе зарил в дебели папки. Бяха му дали само пет дена, през които трябваше да наизусти необходимата информация, без която не можеше да наследи Лесинг като „легален резидент“ на фирмата в Москва.
На трийсет и първи май той отлетя за съветската столица, за да встъпи в новата си длъжност.
Първата седмица Мънроу се запознаваше с обстановката. За всички служители в посолството, с изключение на неколцината посветени, той беше обикновен дипломат, изпратен спешно на мястото на Харолд Лесинг. Само посланикът, пълномощният министър, шефът на радистите и шифровчиците и съветникът по търговските въпроси знаеха истинската му длъжност. Фактът, че на четиридесет и шест години бе само първи секретар, се обясняваше на любопитните с късното постъпване на Мънроу на работа във външно министерство. Адам се запозна с целия състав на посолството. После шефът му го поведе по приеми, за да го представи на колегите дипломати от западните страни. Мънроу посети и американския резидент, с когото си поговориха делово. Както се изрази човекът от ЦРУ, „водата“ била тиха.
Въпреки, че някои от английските дипломати, изпратени на работа в Съветския съюз, владееха почти съвършено руски, Мънроу ломотеше със силен акцент както пред колегите си, така и пред руснаците, с които се срещаше по служба. На един коктейл той чу двама съветски чиновници от Министерството на външните работи да си разменят бързи фрази и разбра всичко, въпреки че те използваха специфични изрази от жаргона на съветските бюрократи. Чутото представляваше относителен интерес и Мънроу го изпрати като информация в Лондон.
На десетия ден след пристигането си той седеше сам на една пейка във ВДНХ — изложбата на постиженията на народното стопанство, разположена в северните покрайнини на съветската столица. Чакаше агента от Червената армия, когото трябваше да приеме на връзка от Лесинг.
Мънроу бе роден през 1936 година в семейството на единбургски лекар. Въпреки войната детството му бе щастливо и безоблачно като на всяко обикновено момче от средната класа. До тринайсетгодишна възраст той посещаваше местното училище, а след това прекара пет години в колежа Фетс, една от най- добрите гимназии в Шотландия. Там учителите за пръв път забелязаха необичайната му дарба за изучаване на чужди езици.
През 1954 година военната служба още бе задължителна и Мънроу го взеха войник. След клетвата баща му се погрижи момчето да бъде разпределено в Първи планински полк, в който самият той бе служил навремето. Полкът бе изпратен в Кипър и още през лятото на същата година Адам участвува в битки с партизаните от ЕОКА в планините Трудос.
Докато седеше в московския парк, той си спомни за голямата селска къща. Цяла нощ бяха пълзели в люцерната, за да я обградят незабелязано. По данни, получени от някакъв информатор, в нея имало партизани. Когато се развидели, решиха да атакуват. Мънроу мина отзад и застана на пост в подножието на стръмния хълм, на чийто връх бе къщата. Основната част от взвода му нападна имението откъм главния вход. Войниците се втурнаха към портата от изток, така че слънчевите лъчи да заслепяват партизаните.
Оттатък хълма Мънроу чуваше пукота на „Стенганите“. После видя две човешки фигури да се измъкват от прозорците и задната страна на къщата и да се спускат надолу към него. Склонът беше много стръмен и те търчаха с бясна скорост право към клекналия зад едно маслинено дърво Мънроу, като едва успяваха да запазят равновесие. На Адам му се стори, че единият от двамата държи в дясната си ръка нещо като къса черна пръчка. По-късно Мънроу стигна до извода, че дори ако тогава беше викнал, двамата нямаше да се спрат, защото бяха събрали голяма инерция. Но такива мисли му дойдоха чак след време. Когато видя устремилите се към него човешки фигури, той реагира, както бе обучаван. Изправи се и даде два смъртоносни откоса.
Куршумите спряха телата и ги тръшнаха в калта. Когато синият дим от барута се разнесе, той се приближи до тях да ги огледа. Помисли си, че сигурно ще му прилошее или че ще припадне, но не почувства нищо. Само любопитство. Взря се в лицата им. Убитите бяха момчета, по-млади от самия него, а той беше само на осемнайсет години.
След малко дойде сержантът.
— Браво, моето момче! — провикна се той.
Мънроу отново сведе поглед към младежите, които никога нямаше да се оженят, да имат деца, да танцуват под звуците на бузуки, да се радват на слънцето и на виното…
Ръката на единия от двамата продължаваше да стиска онова, което Мънроу беше взел за пистолет. Оказа се, че късата пръчка всъщност е парче от кренвирш. Другата му част беше в устата на убития. Нападението бе изненадало обитателите на къщата по време на закуска. Мънроу се обърна към сержанта и му изкрещя:
— Не съм твоя собственост! Нямаш право да ми заповядваш! Аз сам съм си господар! Никой друг!
Сержантът отдаде избухването на младежа и несвързаните му приказки на шока от първото му убийство и не доложи за случая.
Навярно това бе грешка. Защото властите така и не забелязаха, че Адам Мънроу никога и никому не се
