голяма монета. Едва след години се замислих за това. Точно преди разсъмване отново се обърнах — и нея я нямаше.
— И никога повече ли не я видяхте?
— Не. Никога. След изгрев слънце от всички прозорци се развяха знамена. Не орелът на Райха, вече не. Сиенците бяха ушили флаговете на Съюзниците, особено френския трикольор. Към седем часа чух по уличката да се приближават стъпки. Беше ме страх. Не забравяйте, дотогава не бях виждал въоръжен съюзнически войник, но Хитлеровата пропаганда ни беше втълпила, че всички са убийци.
— След няколко минути на входа се появиха петима войници. Бяха тъмнокожи и униформите им бяха толкова мръсни, че не можех да разбера какви са. После забелязах Кръста на Лорен. Бяха алжирци от френската армия.
— Те ми извикаха нещо, но не ги разбрах. Или на френски, или на арабски. Усмихнах се и свих рамене. Върху униформената си риза и панталон носех окървавената си престилка, но под нея можеха да видят ботушите ми. Характерни за Вермахта. Те бяха понесли тежки загуби на юг от Сиена, и ето че аз бях тук, врагът. Войниците влязоха в двора, развикаха се и заразмахваха оръжията си под носа ми. Мислех, че ще ме застрелят. После един от ранените алжирци тихо се обади от своя ъгъл. Те отидоха при него и го изслушаха. Когато се върнаха, отношението им се беше променило. Дадоха ми някаква отвратителна цигара и в знак на приятелство ме накараха да я изпуша.
— До девет часа французите наводниха града, от всички страни обградени от възторжени италианци. Момичетата ги задушаваха с целувки, а аз стоях на двора при дружелюбно настроените съюзници.
— После дойде един френски майор. Той знаеше малко английски, аз също. Обясних му, че съм германски лекар, оставен при пациентите си, някои от които са французи и повечето са съюзници. Той обиколи ранените и видя, че има двадесет негови сънародници, освен британците и американците. Изтича на уличката и повика помощ. След час всички ранени бяха отнесени във вече почти празната болница, където бяха останали само неколцина неподвижни немци. Аз отидох с тях.
— Задържаха ме под охрана в стаята на старшата сестра, докато един френски военен лекар, полковник, не прегледа всички. Дотогава те вече лежаха върху чисти чаршафи и италианските сестри ги миеха с гъби и ги хранеха — поне тези, които бяха в състояние да поемат нещо.
— Следобед полковникът дойде в стаята. Придружаваше го генерал Дьо Монсабер. „Според моя колега половината от тези хора би трябвало да са мъртви — каза той. — Какво сте направили с тях?“ Обясних му, че просто съм направил каквото мога със средствата, с които съм разполагал.
— Те се посъветваха на френски. После генералът заяви: „Трябва да съобщим на близките на починалите. Къде са табелките с военните им номера?“ Отговорих, че няма такива. Че не е умрял нито един ранен, донесен в този двор.
— Те отново заговориха. Лекарят често свиваше рамене. След това генералът ме попита: „Ще ми дадете ли честната си дума, че няма да избягате, и ще останете ли да работите тук заедно с моя колега? Има много работа.“ Обещах му, разбира се. Къде можех да избягам? Нашата армия отстъпваше. Ако излезех от града, партизаните щяха да ме убият. После припаднах от липса на храна и сън.
— След като се изкъпах, спах двайсет часа и пак бях готов за работа. Всички френски ранени, прибрани от французите през последните десет дни, бяха откарани на юг в Перуджа, Асизи, даже в Рим. Почти всички в сиенската болница бяха от двора.
— Трябваше да се наместват и гипсират счупени кости, да се отварят шевове и да се правят нови операции. И все пак раните, които трябваше да са се инфектирали и да са убили пациентите, бяха удивително чисти. Разкъсаните артерии сякаш сами се бяха затворили, кръвоизливите бяха спрели. Полковникът беше опитен лекар — той оперираше, а аз му асистирах. Цяло денонощие оперирахме без прекъсване и не умря нито един.
— Фронтът се придвижваше на север. Позволиха ми да живея при френските офицери. Генерал Жуен посети болницата и ми благодари за онова, което бях направил за французите. След това ми повериха грижите за петдесетимата немци. След месец евакуираха всички ни в Рим. Никой от немците повече нямаше да участва във войната, затова с помощта на Червения кръст уредиха репатрирането им.
— Върнаха ли се у дома? — попита американецът.
— Всички — отвърна лекарят. — Медицинският корпус на американската армия прибра своите хора и от Остия ги откара в Съединените щати. Вирджинците си отидоха в Шенандоа, тексасците — в щата на Самотната звезда. Момчето от Остин, което беше плакало за майка си, също се прибра в Тексас. Стомашната му стена беше зараснала без никакви усложнения.
— След освобождението на Франция откараха и френските ранени. Британците ме взеха със себе си. Генерал Александър беше на обиколка в римската болница и чу за този двор. Каза ми, че ако дам честната си дума и на него, ще ми позволят до края на войната да се грижа за германските ранени в британска военна болница. Обещах му. Германия и без това беше изгубила. През есента на хиляда деветстотин четирийсет и четвърта вече всички го знаехме. Мирът дойде с окончателната капитулация през май четирийсет и пета и аз се прибрах в родния си опустошен Хамбург.
— Тогава какво правите тук след трийсет и една година? — попита американският турист.
Виковете от Пиаца дел Кампо се чуваха ясно. Един от конете бе паднал със счупен крак. Ездачът беше в безсъзнание, но останалите деветима продължаваха.
Побелелият мъж сви рамене и бавно се огледа.
— Мисля, че през онези три дни на този двор се случи чудо. Но то нямаше нищо общо с мен. Аз бях млад и жаден за работа лекар, но не бях чак толкова добър. Чудото беше свързано с момичето.
— Ще има и други шествия — промълви туристът. — Разкажете ми за момичето.
— Добре. През есента на четирийсет и пета ме върнаха в Германия. Хамбург беше под британска окупация. Отначало работих в тяхната, а после в хамбургската главна болница. През четирийсет и девета отново станахме независима република и аз се преместих в частна клиника. Тя процъфтя. Ожених се, родиха ни се две деца. Животът стана по-хубав, Германия се възроди. Напуснах болницата и основах собствена малка клиника. Лекувах новобогаташите и също забогатях. Но никога не забравих този двор и момичето с послушническите одежди.
— През шейсет и пета се разведох след петнайсет години брак. Децата бяха още малки — беше им мъчно, но ни разбираха. Имах пари, бях свободен. През шейсет и осма реших да се върна тук и да я потърся. Просто за да й благодаря.
— Значи пак сте я открили?
— В известен смисъл. Бяха изтекли двайсет и четири години. Предполагах, че е близо петдесетгодишна, също като мен. И че все още е монахиня или, ако поради някаква причина е напуснала манастира, е омъжена жена с деца. Затова през лятото на шейсет и осма пристигнах, наех стая във Вила Патриция и започнах да я търся.
— Първо обиколих всички девически манастири. Те бяха три, на три различни ордена. Наех преводач и разговарях с игуменките. Две от тях бяха там още от войната, третата беше дошла по-късно. Описах им послушницата, която търсех, но монахините поклатиха глави. Повикаха най-старите сестри, но и те не можаха да ми помогнат.
— Особено странна беше одеждата й — бледосива с по-тъмносив символ, извезан отпред. Никой не беше виждал такава. Нито един орден нямаше бледосиви одежди.
— Хвърлих мрежата по-нашироко. Може да беше от орден извън града и през онази последна седмица на германската окупация да беше гостувала на роднини в Сиена. Обиколих Тоскана в търсене на девическия манастир, от който беше дошла. С помощта на вече губещия търпение преводач проверих всички видове одежди, носени от монахини в миналото и настоящето. Имаше няколко бледосиви, но никой не беше виждал кръста със счупеното рамо.
— След месец и половина разбрах, че е безнадеждно. Никой не беше чувал за нея. Преди двайсет и четири години тя беше идвала в този двор три последователни нощи. Беше бърсала лицата на умиращите войници и ги беше утешавала. Беше докосвала раните им и те не бяха умрели. Може би беше притежавала дарбата да лекува с докосване. Но после беше изчезнала в хаоса на разкъсаната от войната Италия. Желаех й всичко най-хубаво, където и да се намираше, ала знаех, че няма да успея да я открия.
— Но казахте, че сте я открили — възрази американецът.
— Казах „в известен смисъл“ — поправи го лекарят. — Събрах си багажа, но опитах едно последно
