безмълвно обикаляше сред тях, усмихнато бършеше челата им и докосваше раните им. Те й благодаряха, посягаха към нея, но момичето само се усмихваше и продължаваше нататък.
— Двайсет и четири часа дъвчех бензедрин, за да остана буден, но в малките часове, след като вече не можех да направя нищо и всичките ми лекарства бяха свършили, от глава до пети покрит с кръвта на други млади хора, аз седнах до операционната маса, на която доскоро се беше хранило някое сиенско семейство, отпуснах глава на лакътя си и заспах. По изгрев слънце ме събуди един от санитарите. Бе донесъл кана истинско италианско кафе, кътано някъде от началото на войната. Никога през живота си не бях пил толкова хубаво кафе.
— Ами момичето, младата монахиня?
— Нямаше я.
— А ранените?
— Бързо обиколих целия двор. Всички бяха живи.
— Сигурно сте били доволен.
— Нещо повече. Бях смаян. Просто не беше възможно. Средствата ми бяха прекалено оскъдни, условията бяха прекалено примитивни, раните бяха прекалено тежки, а уменията ми — прекалено малки.
— Това е било на втори юли, нали така? Денят на свободата?
— Да.
— И Съюзниците са започнали заключителната си атака.
— Не. Нямаше атака. Чували ли сте за фелдмаршал Кеселринг?
— Не.
— Според мен той е един от най-подценяваните командири от Втората световна война. Получи маршалския си жезъл през хиляда деветстотин и четирийсета, но по онова време всеки германски генерал можеше да побеждава на Западния фронт. По-трудно е да губиш, постоянно да отстъпваш пред по-силния противник. Виждате ли, едни генерали могат да предвождат величествено настъпление, други — да планират и осъществят отстъпление с бой. Ромел беше от първите, Кеселринг — от вторите. С пълния си въздушен контрол, по-добри танкове, неограничено гориво и провизии, а и с подкрепата на местното население, до средата на лятото на четирийсет и четвърта Съюзниците трябваше да са помели Италия. Кеселринг ги накара да се сражават за всяка педя земя.
— Но за разлика от някои, той не беше варварин, а културен човек и страстен почитател на Италия — продължи той. — Хитлер му заповяда да взриви римските мостове над Тибър. Те бяха и си остават архитектурни ценности. Кеселринг отказа, което помогна на Съюзниците да настъпят по-бързо. И докато онази сутрин аз си седях тук и пиех кафе, Кеселринг наредил на генерал Шлем без нито един изстрел да изтегли целия Първи парашутен корпус от Сиена. Нищо не бивало да бъде повредено, нищо не бивало да бъде унищожено. Навремето не знаех също, че папа Пий Дванайсети се е застъпил пред Шарл дьо Гол, чиито хора трябваше да превземат града, и го помолил да не го разрушава. Никога няма да узнаем дали е имало таен договор между Лемелсон и Жуен. И двамата мълчаха, а сега са мъртви. Но е известно, че са получили една и съща заповед: да спасят Сиена.
— Без нито един изстрел ли? Без нито един снаряд? Без нито една бомба?
— Точно така. Нашите парашутисти започнаха да се изтеглят преди обяд. Отстъплението продължи през целия ден. Следобед по уличката се разнесе ужасен тропот на обувки и се появи главният лекар на Четиринайсета армия. Преди войната генерал майор фон Щеглиц беше прочут ортопед. Той също беше оперирал дни наред, но в главната болница. И той изнемогваше… Фон Щеглиц застана на входа и смаяно се огледа. При мен имаше шестима санитари, двама от които непрекъснато носеха вода. Погледна окървавената ми престилка и кухненската маса, вече върната в средата на двора за повече светлина. Зяпна зловонната купчина ампутирани крайници в ей оня ъгъл: длани, ръце, крака, някои все още с обувките.
„Каква касапница! — възкликна генералът. — Сам ли сте тук, господин капитан?“
„Тъй вярно.“
„Колко са ранените?“
„Около двеста и двайсет, господин генерал.“
„От каква националност?“
„Сто и двайсет наши момчета, стотина от съюзниците.“
„Колко са мъртвите?“
„Досега нито един, господин генерал.“
Той ме изгледа гневно, после изсумтя: „Unmoglich“.
— Какво значи това? — попита американецът.
— Значи „невъзможно“. После тръгна между редиците дюшеци. Нямаше нужда да пита — и сам виждаше какви са раните, какъв е шансът хората да останат живи. Свещеникът с него коленичеше и даваше последно причастие на всички, които щяха да умрат до изгрев слънце. Главният лекар свърши обиколката си, върна се и дълго се взира в мен. Аз бях в ужасно състояние — полумъртъв от изнемога, окървавен, вонях като пор. От две денонощия нищо не бях слагал в уста.
„Вие сте изключителен младеж — каза фон Щеглиц. — Това, което сте направили тук, не е по силите на обикновен човек. Нали знаете, че се изтегляме?“ Отговорих, че зная. В една отстъпваща армия слуховете се разпространяват бързо.
— Той даде заповед на хората си и от уличката заприиждаха колони с носилки — продължи лекарят. — „Взимайте само немците“ — нареди им генералът. И пак тръгна сред ранените, за да избере само онези, които можеха да издържат на дългото и тежко пътуване през хълмовете Кианти до Милано, където най-сетне щяха да се погрижат за тях както трябва. Другите, които според него нямаха никаква надежда, оставяше тук. Когато свърши, от двора бяха изнесени седемдесетина немци. Той дойде при мен. Слънцето вече се беше спуснало зад къщите. Прохладата се завръщаше. Генералът остави рязкото си поведение. Изглеждаше просто стар и болен.
„Някой трябва да остане тук. С тях.“
„Аз ще остана“ — отговорих му.
„Това означава да станете военнопленник.“
„Зная, господин генерал.“
„Надявам се пак да се срещнем. В родината.“
— Нямаше повече какво да си кажем. Той тръгна към вратата, обърна се и ми отдаде чест. Представяте ли си? Генерал на капитан. Бях гологлав, затова не можах да му отговоря. Никога вече не го видях. След половин година той загина по време на бомбардировка. Аз останах сам тук, със сто и петдесет ранени, повечето от които щяха да умрат, ако бързо не пристигнеше помощ. Слънцето залезе, спусна се мрак, а аз нямах газ за лампите. Но изгря луната. Започнах да разнасям вода. Обърнах се — и тя отново беше тук.
Откъм Пиаца дел Кампо вече се носеше непрекъснат рев. Десетима ездачи, дребни жилести мъже, всички професионалисти, бяха яхнали конете. Всеки държеше бич, направен от сушен бичи пенис, с който щеше да шиба не само своя кон, но и съседните жребци и ездачи. Саботажът е елемент от състезанието за палио — то не е за придирчиви хора. Облозите са поразителни, желанието за успех е невъобразимо и щом препусне по пясъка, ездачът забравя всичко останало.
Десетте коня застанаха зад дебелото въже, което служеше за стартова линия. Облечени в пищните одежди на своята контрада, ездачите здраво стискаха юздите. „Мосиере“, който щеше да даде старта, погледна нагоре към „магистрато“, съдията, в очакване да му кимне, за да пусне въжето. Тълпата ревеше.
— Тя върна ли се? На третата нощ?
— Третата и последната. Работехме като един екип. Понякога й говорех на немски, но тя явно не разбираше. Усмихваше ми се, но не ми отвръщаше нищо, дори на италиански. Тя се грижеше за ранените. Аз носех вода и сменях превръзките. Главният лекар ми беше оставил медикаменти. Колкото му се бяха откъснали от сърцето за тази, според него, изгубена кауза. До изгрев слънце всички лекарства пак бяха свършили.
— През онази трета нощ забелязах още нещо — на двете й ръце имаше черни петна, горе-долу колкото
