слънце дойде момичето.
— Какво момиче?
— Най-обикновено момиче. Местно. Млада може би двайсетинагодишна. Странна наглед. Докторът видя, че го наблюдава. Кимна й, тя се усмихна и той продължи да оперира.
— Какво й беше странното?
— С бледо овално лице. Много ведро. Къса коса, не според тогавашната мода, просто късо подстригана, като на момче. И носеше светлосива памучна риза.
— Помагаше ли?
— Не, просто вървеше сред ранените и им бършеше челата с мокро парче плат. Докторът продължаваше да оперира ранен след ранен. Продължаваше, макар да знаеше, че си губи времето. Беше едва двайсет и четири годишен, все още момче, което се опитваше да върши мъжка работа. Беше уморен до смърт, мъчеше се да не допуска грешки, ампутираше с трион за кост, стерилизиран в грапа, шиеше с обикновен конец, намазан с восък, морфинът свършваше, трябваше да го разпределя. А те крещяха, о, как крещяха…
Американецът впери очи в него.
— Боже мой — промълви той. — Вие сте били този лекар. Вие не сте италианец. Вие сте били германският доктор.
Мъжът бавно кимна.
— Да, аз бях.
— Скъпи, струва ми се, че глезенът ми е малко по-добре. Навярно все още можем да хванем края на шествието.
— Тихо, скъпа. Само още няколко минути. Какво се случи?
На Пиаца дел Кампо шествието беше напуснало арената и участниците бяха заели местата си на трибуните пред дворците. На пясъка останаха само по един барабанчик и един знаменосец от всяка контрада. Те щяха да покажат уменията си със знамето и жезъла, описвайки сложни фигури във въздуха под ритъма на барабаните, последен поздрав към тълпите преди състезанието, последен шанс да спечелят сребърното блюдо за своята гилдия.
РАЗКАЗЪТ НА ЛЕКАРЯ
— Оперирах през цялата нощ до изгрев слънце. Санитарите бяха не по-малко уморени от мен, но носеха мъжете на масата и аз правех каквото можех. Преди зазоряване тя изчезна. Просто изчезна. Не я бях видял да идва, не я видях да си отива…
— На сутринта настана затишие — продължи той. — Върволицата постепенно оредя и накрая секна. Успях да си измия ръцете и да мина сред ранените, за да преброя умрелите през нощта и да помоля да ги изнесат.
— Колко бяха?
— Нито един.
— Нито един ли?
— Нямаше нито един умрял. Не и онази нощ, докато слънцето не изгря на първи юли. В оня ъгъл ей там имаше трима алжирци. С рани в гърдите и корема. Единият беше с разкъсани крака. Бях ги оперирал късно през нощта. Държаха се мъжки. Лежаха безмълвно, гледаха небето и сигурно си мислеха за сухите хълмове на Магреб, откъдето бяха дошли, за да се бият и умрат за Франция. Те знаеха, че умират, и чакаха Аллах да ги повика. Но не умряха.
— Точно там, където седи жена ви, лежеше едно момче от Остин, Тексас. Когато го донесоха, притискаше корема си с ръце — мъчеше се да задържи червата си вътре. Можах само да напъхам вътрешностите му обратно и да му зашия корема. Беше изгубил много кръв.
— Призори го чух да плаче и да вика майка си. Давах му живот най-много до обяд, но той не умря. Сутринта стана горещо, въпреки че слънчевите лъчи не стигаха дотук. Но знаех, че когато слънцето се издигне, ще настане истински ад. Наредих да преместят операционната маса на сянка под аркадата, но за хората навън нямаше голяма надежда. Слънцето щеше да ги довърши.
— Онези под аркадата бяха късметлии. Имаше трима англичани, всички от Нотингам. Единият ме помоли за цигари. Навремето моят английски беше лош, но тази дума е международна. Отговорих му, че с разкъсани от шрапнел дробове като неговите най-малко му трябва цигара. Той се засмя и ми каза, че когато пристигнел генерал Александър, поне той щял да му даде. Шантав английски хумор. Но и смел. Те знаеха, че няма да се приберат у дома, но въпреки това можеха да пускат глупави шеги.
— Когато всички санитари се върнаха от бойното поле, реквизирах още трима. Те бяха изтощени и озверели, но слава Богу, германската дисциплина надделя. Новата смяна застъпи и първите ми трима санитари се свиха в един ъгъл и заспаха.
— През деня пак ли продължи по същия начин? — попита туристът.
— Да. Наредих на новите си помощници да потърсят в съседните къщи въжета и още чаршафи. Опънахме въжетата на двора и завързахме чаршафите на тях. Температурата обаче се покачваше. Спасението беше във водата. Страдащите мъже умоляваха за вода и моите санитари направиха жива верига до кладенеца. Немците им казваха „danke“, французите шепнеха „merci“, британците — „thanks“.
— Молех се за прохладен вятър или по-бързо да дойде вечерта. Не задуха, но след дванайсет часа ад слънцето залезе и температурата спадна. Привечер случайно се отби един млад капитан от щаба на Лемелсон. Спря, зяпна, прекръсти се и избяга. Затичах се след него и му извиках, че имам нужда от помощ. Той отговори през рамо, че щял да направи каквото можел. Никога повече не го видях.
— Но може би все пак е направил нещо. Защото след час главният лекар на Четиринайсета армия прати ръчна количка с лекарства. Бинтове, морфин. Тъкмо навреме. След залез слънце пристигнаха последните ранени, този път само немци, десетина, за да станат общо двеста и двайсет. И тя се върна заедно с мрака.
— Момичето ли? Странното момиче?
— Да. Просто се появи, също като предната нощ. Отвъд градските стени артилерията като че ли най- после беше спряла. Предположих, че Съюзниците се готвят за последна атака за превземането на Сиена, и се помолих Бог да ни пощади, но знаех, че е безнадеждно. На двора се спусна тишина. Чуваше се само пъшкане, плач и от време на време мъчителни стонове.
— Докато обработвах един войник от Щутгарт, който беше изгубил половината си долна челюст, чух наблизо шумоленето на дрехите й. Обърнах се и я видях да потапя кърпа в кофата с вода. Тя се усмихна и тръгна сред мъжете, като коленичеше до тях, бършеше челата им и леко докосваше раните им. Извиках й да не пипа превръзките, но тя не ми обърна внимание.
— Същото момиче ли беше? — попита американецът.
— Същото. Но този път забелязах нещо, което предната нощ не бях видял. Тя носеше нещо като одежди на послушница. Помислих, че трябва да е от някой от манастирите в Сиена. И отпред имаше символ, тъмносив на бледосив фон. Христовият кръст, но с известна разлика. Едното рамо на кръста беше счупено и висеше под четирийсет и пет градуса.
От площада отекна нов вик. Знаменосците бяха свършили и на пясъка извеждаха десетте коня. Те бяха с юзди, но нямаха седла. Пред съдийската трибуна изнесоха стойката със самото палио, за което щяха да се състезават контрадите.
На двора жената на туриста се изправи и каза:
— Мисля, че мога да вървя.
— Още няколко минути, скъпа — отвърна съпругът й. — И после, кълна се, ще отидем да се забавляваме. — Обърна се към събеседника си. — И през втората нощ?
— Оперирах последните двайсетима, последните немци, след това с новите си медикаменти се опитах да направя нещо повече за неколцина ранени от предната нощ. Вече имах морфин. Поне можех да помогна на най-измъчените да умрат спокойно.
— И умряха ли?
— Не. Крепяха се на ръба на смъртта, но нито един не умря. Младата монахиня през цялата нощ
