няколко века. На стената на огромната постройка в отсрещния край на двора имаше друга врата от дебели дъски. Беше затворена. Дъските бяха древни като самия град, отдавна избелели от слънцето, освен няколко по-тъмни петна.
От едната страна на двора имаше аркада, чийто полегат покрив се опираше върху каменни колони и хвърляше дълбока прохладна сянка. Градинарят се върна с ленти плат и чаша вода.
Той отново коленичи на плочите и здраво бинтова изкълчения глезен, като намокри плата, за да охлади мястото. Съпругата на американеца облекчено въздъхна.
— Ще можеш ли да стигнеш до площада? — попита съпругът й.
Тя се изправи, колебливо стъпи на изкълчения си крак и потръпна. Болеше я.
— Какво мислите? — попита туристът градинаря.
Мъжът сви рамене.
— Улиците са неравни, тълпата е многолюдна и груба. Няма да видите нищо. Но празникът ще продължи до късно вечерта. Тогава шествието ще мине по всички улици. А през август ще има ново шествие. Можете ли да изчакате дотогава?
— Не. Трябва да се грижа за добитъка си. Другата седмица се прибираме у дома.
— Аха. В такъв случай… жена ви може да върви, но внимателно.
— Може ли мъничко да останем тук, скъпи? — попита тя.
Туристът кимна и се огледа.
— Чудно! Не виждам параклис.
— Няма параклис. Няма светец. Засега. Но някой ден… надявам се.
— Какво се е случило тук на този ден преди трийсет и една години?
РАЗКАЗЪТ НА ГРАДИНАРЯ
— Участвали ли сте във Втората световна война?
— Естествено. Във флота. В Тихия океан.
— Но не сте били в Италия, така ли?
— Не. Малкият ми брат беше тук. Под командването на Марк Кларк.
Градинарят кимна, сякаш се взираше в миналото.
— През цялата четирийсет и четвърта Съюзниците напредваха на север в италианския полуостров, от Сицилия към австрийската граница. През цялата година немските войски се биеха и отстъпваха, биеха се и отстъпваха. Беше дълго отстъпление. Отначало бяха съюзници на италианците, но след италианската капитулация станаха окупатори.
— Тук в Тоскана сраженията бяха много ожесточени — продължи той. — Командваше фелдмаршал Кеселринг. Срещу него бяха американците под командването на генерал Кларк, англичаните, командвани от генерал Александър и свободните французи — от генерал Жуен. До началото на юни фронтът в този западен сектор стигна до северната граница на Умбрия и южната на Тоскана. Но местността на юг оттук е пресечена, безкрайни вериги стръмни хълмове, долини със стотици реки и потоци. Пътищата се вият по планинските склонове. Лесно се минират и могат да бъдат обсипани с картечен огън от хребетите. Наблюдатели, разположени по върховете, могат с голяма точност да насочват артилерийския огън. Всички страни даваха много жертви.
Градинарят помълча малко.
— Сиена се превърна в голям медицински център. Медицинският корпус на Вермахта организира няколко болници, които постоянно бяха пълни. Към края нямаше достатъчно места и се наложи да реквизират няколко манастира. И Съюзниците въпреки това продължаваха да настъпват. Кеселринг заповяда да бъдат евакуирани всички ранени, чието състояние позволява това. Колони германски линейки денонощно се движеха на север. Но някои трябваше да останат. Мнозина умряха от раните си и са погребани в града. За известно време болниците се поизпразниха. До последните десет дни на месеца. Тогава сраженията станаха два пъти повече. През ония последни десет дни пратиха тук един млад немски лекар, току-що завършил университета. Нямаше никакъв опит. Трябваше едновременно да гледа, да се учи и да лекува. Сънят не беше достатъчно, провизиите бяха на изчерпване.
Лятното небе се разтърси от мощен рев — последните редици на шествието бяха излезли на Пиаца дел Кампо. Всички съперничещи си контради обикаляха по веднъж около гигантския хиподрум, покрит с насипан върху калдъръма пясък. Още по-силен вик приветства появата на carroccio, волската каруца със самото палио, заветното знаме, цел на днешното шествие.
— В този сектор беше германската Четиринайсета армия, командвана от генерал Лемелсон. На хартия звучеше чудесно, но много от частите бяха уморени от безкрайните сражения и не им достигаха хора. Основният контингент беше Първи парашутен корпус на генерал Шлем и той хвърли всичко, което имаше, от морето до планините на юг от Сиена. Това беше дясното му крило. Отляво, още по-навътре в страната, изтощената Деветдесета бронирана дивизия се опитваше да задържи американската Първа бронирана на генерал Хармън.
— Точно в центъра на Пета армия на Марк Кларк, срещу самата Сиена, бяха разположени свободните французи на генерал Жуен. От двете му страни бяха неговите Трети алжирски и Втори марокански пехотен полк. Това бяха силите, задържани от немците с петдневни яростни сражения. От двайсет и първи до двайсет и шести юни. После американските танкове пробиха бронираните дивизии и Сиена беше обкръжена, първо от изток, после от запад — от французите.
— Отстъпващите германски роти се оттеглиха насам, като караха ранените със себе си. Сред тях имаше пехотинци, войници от сухопътните сили на Луфтвафе и десантчици. На двайсет и девети юни на юг от града стана последният и заключителен сблъсък преди съюзническия пробив.
— Боевете бяха тежки и почти изцяло ръкопашни. Германските санитари използваха прикритието на нощта и правеха каквото им беше по силите. В Сиена караха стотици ранени, и немци, и съюзници. Генерал Лемелсон поиска от Кеселринг разрешение да изправи линията си. Рискуваше да го обкръжат и целият Първи парашутен корпус да остане в Сиена. Позволиха му и десантчиците отстъпиха в града. Сиена се пръскаше по шевовете от войници. Ранените бяха толкова много, че този двор под стените на стария девически манастир беше реквизиран за временен лазарет, в който бяха настанени стотина от последните пристигнали немци и всички ранени на съюзниците. Повериха го на младия лекар. Това беше на трийсети юни хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година.
— Тук ли? — попита американецът. — Този двор ли е бил лазарет?
— Да.
— Тук няма нищо. Нито вода, нито електричество. Трябва да е било ужасно.
— Наистина.
— Тогава бях на един самолетоносач. Имахме всички условия да се грижим за ранените.
— Имали сте късмет. Тук хората лежаха където ги оставяха санитарите. Американци, мароканци, алжирци, британци, французи и стотици тежко ранени немци. Всъщност ги караха тук, за да умрат. Накрая станаха двеста и двайсет.
— А младият лекар?
Мъжът сви рамене.
— Ами… работеше. Правеше каквото можеше. Главният лекар му беше дал трима санитари. Те събраха от местните къщи дюшеци, сламеници, всякакви постели. Отмъкнаха чаршафи и одеяла. Чаршафите бяха само за бинтове. През Сиена не тече река, но преди векове сиенците са построили сложна система от подземни канали, които довеждат вода от планинските потоци под самите улици. Санитарите организираха жива верига до най-близкия кладенец.
— От една съседна къща донесоха голяма кухненска маса и я поставиха ей там, в средата между розовите храсти. За операционна. Анестетиците бяха малко, хигиената хич я нямаше. Той оперира цял следобед, чак до мръкване. Когато се стъмни, изтича до местната болница и изпроси няколко петромаксови лампи. И продължи на тяхната светлина. Но беше безнадеждно. Той знаеше, че войниците ще умрат.
— Много от раните бяха ужасни. Всички страдаха от нетърпими болки. Той нямаше повече болкоуспокоителни. Някои от ранените бяха разкъсани от мини, избухнали под краката на техен другар. В телата на други имаше забити шрапнели. Крайниците на трети бяха пронизани от куршуми. Малко след залез
