тухли, който изрязва ситна мрежа върху сивия цвят на планината, иде от много извори, наситени с железни съединения, които текат отвъд, из околните места.
Тук човек се намира на границите на Нормандия, на Пикардия и на Ил-дьо-Франс, местност — смесица от противоположности, дето езикът е без каквато и да е особеност, както гледката — без нищо характерно. Тук именно се произвеждат най-лошите в цялата околност ньошателски сирена, а от друга страна, обработването на земята тук е скъпо, защото трябва много тор, за да се подхранва тая ронлива почва, пълна с пясък и камънак.
До 1835 година нямаше никакъв свестен път, за да се стигне до Йонвил, ала по това време прокараха
В подножието на склона след моста почва шосе, засадено с млади трепетлики, което води по права линия до първите къщи на градчето. Обградени с плетища, къщите са посред дворове, пълни с разни постройки, с помещения на земеделски преси, със сайванти за коли и казани за варене на ракия, пръснати под кичести дървета, по които има стълби, върлини или окачени по клонищата им коси. Сламени покриви, като нахлупени над очите калпаци, се надвесват почти до третината на ниските прозорци, издутите дебели стъкла на които са украсени с по един пъп в средата, като дъната на бутилки. До варосаните стени, по които личат диагонално черни греди, се прислонява тук-там някое крушово дръвче, а вратите на приземните етажи имат малки въртящи се прегради, за да пазят от пилците, които дохождат да кълват на прага трохите чер хляб, натопен в сидър. Ала постепенно дворовете стават по-тесни, жилищните постройки се сближават, плетищата изчезват, китка папрат, вързана за дръжката на метла, се олюлява на някой прозорец; ковачница на налбантин, сетне коларница с две-три нови каручки отвън, които запречват пътя. После през желязна ограда се вижда бяла къща зад кръгла леха, украсена с един амур, сложил пръсти на устните си, две излени от чугун вази — в двата края на площадка със стъпала, кръгли металически знакове блестят на вратата; това е къщата на нотариуса, най-хубавата в градеца.
Църквата е на срещната страна на улицата, двадесет крачки по-далеч, дето започва площадът. Малкото гробище, което я обкръжава, оградено с невисока стена, е толкова препълнено с гробове, че старите плочи на земята образуват непрекъснат каменен под, по който тревата от само себе си е нарисувала правилни зелени квадрати. Църквата е била наново съградена в последните години от царуването на Шарл X. Дървеният свод почва да гние отгоре и тук-там личат черни пукнатини върху синята боя. Над портата, дето би трябвало да бъде органът, има галерия за мъже, с една извита стълба, която кънти от дървените обуща.
Слънчевият блясък, влизайки през неизписаните големи стъкла на прозорците, осветява полегато наредените напреко към стената столове, постлани тук-там с някоя закована възглавничка, над която личат с едри букви думите: „Стол за г-н еди-кой си.“ По-нататък, дето корабът се стеснява, на едната страна е изповедалнята, а на другата — една Богородица, облечена в сатенена рокля, забулена с тюлен воал, осеян със сребърни звезди, и с ярко боядисани червени бузи като идол от Сандвичевите острови; най-сетне — едно копие от
Халите, т.е. един покрив с керемиди, подпрян на двадесетина дървени стълба, заемат, само те, около половината от големия йонвилски площад. Кметството, построено по
Ала онова, което най-много привлича погледа, се намира срещу странноприемницата „Златен лъв“ — аптеката на г. Оме! Особено вечер, когато лампата е запалена и червените и зелени стъклени кълба, които украсяват витрината, хвърлят надалеч върху земята двете цветни светлини, тогава през тях като в бенгалски огън се съзира сянката на аптекаря, облакътен на високата си масичка. Неговата къща от горе до долу е окичена с надписи с полегати, кръгли, печатни букви: „Минерални води «Виши»“, „Зелц“ и „Бареж“, екстракти за пречистване на кръвта, лекарства „Распай“, „Арабско брашно“, таблетки „Дарсе“, „Реньолова паста“, превръзки, вани, диетичен шоколад и др. А на външната табела, дълга колкото цялата ширина на дюкяна, е написано със златни букви:
След това нищо друго вече няма за гледане в Йонвил. Улицата (единствена), дълга колкото разстоянието на пушечен изстрел, с няколко дюкяна от двете страни, спира изведнъж при завоя на пътя. Оставите ли пътя отдясно и поемете в подножието на склона Сен-Жан, скоро ще стигнете до гробището.
През време на холерата, за да го разширят, събориха една от стените и купиха съседното място; но цялата тая нова част остана почти незаселена, тъй като продължават, както и преди това, да наблъскват гробовете около вратата. Пазачът, който е едновременно и гробар, и черковен слуга (печелейки така двойно от мъртъвците на енорията), използва празното място и пося там картофи. От година на година обаче неговата малка градинка се стеснява и когато се появи епидемия, той не знае дали да се радва на погребенията, или да скърби заради гробовете.
— Вие се храните от умрелите, Лестибудоа! — каза му най-сетне един ден г. свещеникът.
Тия зловещи думи го накараха да се замисли; за известно време го спряха; но и днес още той продължава да отглежда картофи и дори самоуверено твърди, че те растели там от само себе си.
От времето на събитията, които ще разкажем, нищо наистина не се е променило в Йонвил. Трицветното тенекиено знаме все така се върти навръх църковната камбанария; дюкянът на галантериста още развява по вятъра двете си парчета басма; зародишите на аптекаря, прилични на късове бяла прахан, изгниват все повече и повече в калния спирт и над странноприемницата старият златен лъв, обезцветен от дъждовете, все така показва на минувачите своята къдрава кучешка козина.
През вечерта, когато съпрузите Бовари щяха да пристигнат в Йонвил, госпожа вдовицата Льофрансоа, стопанката на тая странноприемница, беше толкова отрупана с работа, че шетайки около тенджерите, цялата беше в едра пот. Утре беше пазарният ден на градеца. Трябваше отсега да се нареже месото, да се изчистят пилетата, да се приготвят супата и кафето. Освен това трябваше да приготви и яденето на пансионерите си, на лекаря, на жена му и на прислужницата им; билярдната кънтеше от силен смях; в малката стая трима мелничари викаха да им донесат ракия; дървата пламтяха, жарта пращеше и върху голямата маса в готварницата, посред четвъртините сурово овнешко месо, се издигаха стълбове от чинии, които потреперваха от друсането на дъската, на която кълцаха спанак. В задния двор кудкудякаха кокошките, подгонени от слугинята, която щеше да ги коли.
Един мъж по пантофи от зелена кожа, със слаби белези от шарка по лицето и с кадифена шапчица със златен пискюл грееше гърба си срещу камината. Лицето му не изразяваше нищо друго освен доволство от себе си и наглед той беше толкова спокоен, колкото кадънката над главата му в плетения върбов кафез: това беше аптекарят.
— Артемиз — викаше стопанката на странноприемницата, — начупи съчки, напълни шишетата, донеси ракия, бързо! Да знаех поне какъв десерт да дам на господата, които очаквате! Боже господи! Коларите пак вдигат врява в билярдната! А каручката им е на портата! „Лястовицата“ може да я издъни, като влиза! Извикай Полит да я закара в сайванта… Представете си, господин Оме, че от заранта са изиграли може би петнадесет партии и са изпили осем кани сидър!… Ами че те ще ми скъсат сукното — продължаваше тя, като ги гледаше отдалеч, с лъжицата за пяна в ръка.
— Няма да е голяма загуба — отговори г. Оме, — ще си купите друг.
— Друг билярд ли? — възкликна вдовицата.
— Щом този вече не държи, госпожо Льофрансоа; пак ви казвам, вие сама си пакостите! И после
